Свещена любов

– Нямаме затвори, така че ще ти е нужно място, където да останеш под домашен арест.

– Мислиш ли, че това място няма да е публично достояние? Не смяташ ли, че ще трябва да обявя къде ще остана?

Блей изгълта половината от бирата, извади телефона си и започна да набира съобщение.

– Ще спреш ли да търсиш всевъзможни пречки? Имаме достатъчно проблеми, с които да се справяме, без ти да ни сервираш нови. Ще намерим начин да останеш тук, ясно ли е?

Последва сигнал за получено съобщение.

– Ето, и Джон е съгласен. – Блей му показа екрана, на който пишеше «страхотна идея», а после пресуши бирата си с израз на доволен мъж, току‑що подредил мазето и гаража си. – Всичко ще бъде наред.

Куин хвърли поглед към приятеля си изпод клепачи, натежали като покривни керемиди.

– Да.

Последната му мисъл, преди да загуби съзнание, беше, че нещата някак ще се подредят… само че не както планираше Блей.

22.

Леш, синът на Омега, беше прероден и от гърлото му се откъсна вик.

В неясна умопомраченост той се завърна в света, точно както се беше появил в него преди двайсет и пет години – гол, стенещ и покрит с кръв. Само че този път в тялото на напълно развит мъж, а не на бебе.

Краткият момент на осъзнаване премина бързо и беше последван от агония, във вените му потече киселина, всеки сантиметър от него се разяждаше отвътре навън. Притисна стомаха си с ръце, превъртя се на една страна и повърна черна течност върху износения дървен под. Прекалено изтощен от гаденето, той не си направи труда да се почуди къде е, какво му се е случило и защо бълваше нещо, наподобяващо старо машинно масло.

Насред зашеметяващата го дезориентация, парализиращото гадене и сляпата паника, която беше неспособен да контролира, му се притече спасител. Ръка погали гърба му и продължаваше отново и отново, топлата длан влезе в ритъм, който забави бясното препускане на сърцето му и успокои съзнанието и стомаха му. Когато бе в състояние, отново се обърна по гръб.

Пред замъгления му поглед придоби очертания черна полупрозрачна фигура. Лицето беше ефирно – красив мъж, на вид малко над двайсет години, но злобата в призрачните му очи правеше образа ужасяващ.

Омега. Това трябва да беше Омега.

Това беше злото от религията и фолклора.

Леш започна отново да крещи, но призрачната ръка се протегна към него и нежно докосна неговата. Той се успокои.

У дома , помисли си Леш. У дома съм си.

Обзе го истерия заради убедеността си, че е прав. Не си беше у дома. Беше… Със сигурност преди не беше виждал тази мизерна стая.

Къде беше, по дяволите?

– Опусни се – прошепна Омега. – Спомените ще се върнат в съзнанието ти.

Така и стана. Видя съблекалнята в тренировъчния център… и Джон, този сбъркан женчо, чиято мръсна малка тайна беше разкрил. После двамата започнаха да се налагат един друг, докато… Куин… Куин беше прерязал гърлото му. Мили боже… дори можеше да почувства как се беше свлякъл на пода в помещението с душовете, облицованият с плочки под беше твърд и мокър. Преживяваше отново обзелия го шок и си спомни как сложи ръце на гърлото си и започна да хрипти, защото се задушаваше, гърдите му се стегнаха… кръвта му… давеше се в собствената си кръв… но после го зашиха и го изпратиха в клиниката, където…

По дяволите, беше умрял, нали така? Лекарят го върна към живот, но определено беше умрял.

– И точно така те открих аз – промърмори Омега. – Смъртта ти беше това, което ме призова.

Но защо би го искало това въплъщение на злото?

– Защото си мой син – каза Омега с променен от благоговение глас.

Син? Син?

Леш поклати бавно глава.

– Не… не…

– Погледни ме в очите.

Когато връзката беше осъществена, пред него изникнаха още сцени. Образите се сменяха като страници на книга. Последвалата история го накара едновременно да се свие уплашено и да диша по‑лесно. Той беше син на злото. Роден от жена вампир, държана против волята й в същата тази къща преди повече от двайсет години. След раждането му беше оставен на сборен пункт на вампирите, открит от тях и отведен в клиниката на Хавърс… откъдето по‑късно беше осиновен от семейството си на базата на договор, за който той никога не беше узнал.

И сега, достигнал зрелост, той се връщаше при баща си.

У дома.

Докато Леш се бореше да осмисли наученото, почувства глад и кучешките му зъби се издължиха в устата му.

Омега се усмихна и погледна през рамо. Един лесър с размерите на четиринайсетгодишно момче седеше в ъгъла на мърлявата стая. Подобните му на плъх очи наблюдаваха Леш, а дребното му тяло беше напрегнато като навита на спирала змия.

– А сега да преминем към услугата, която ще изпълниш – обърна се Омега към убиеца.

Дяволът протегна призрачната си ръка и повика дребосъка.

Лесърът не вървеше, а по‑скоро се плъзна. Краката и ръцете му бяха като парализирани, тялото му беше повдигнато над пода и преместено. Безцветните му очи изскочиха и започнаха да се въртят панически, но Леш имаше да мисли за други неща, а не за страха на това създание, което му бе представено. Долови сладкия аромат на лесъра, седна и оголи кучешките си зъби.