Свещена любов

Джон обгърна тялото си с ръце и го притисна с треперещи длани. Стисна здраво очи, защото не можеше да понесе да види лицето на Рот.

– Джон? – произнесе кралят след миг. – Синко, погледни ме.

Джон едва успя да отвори очи. Рот беше толкова мъжествен, толкова могъщ – лидерът на цялата раса. Да признаеш пред такъв мъж, че ти се е случило нещо толкова позорно, беше почти толкова лошо, колкото самото изживяване.

Рот потупа папката.

– Това променя всичко. – Кралят се протегна и вдигна слушалката на телефона. – Фриц? Искам да отидеш да вземеш Куин от къщата на Блейлок и да го доведеш при мен. Кажи, че изпълняваш заповед.

Когато слушалката беше върната на мястото й, очите на Джон запариха, като че готови да се просълзят. Изпаднал в паника, Джон грабна папката, обърна се и хукна към вратата.

– Джон? Синко? Не си отивай още.

Джон не се спря. Не можеше да го направи. Поклати глава, изхвърча от кабинета и се забърза към стаята си. След като затвори вратата и я заключи, отиде в банята, коленичи пред тоалетната и повърна.

Куин се почувства като мръсник, изправен над спящия Блей. Приятелят му спеше в една и съща поза още от детските си години: с глава, увита в одеялото. Огромното му тяло приличаше на планина, издигаща се от плоската повърхност на леглото, и вече не беше малкият хълм, оформен от дребното тяло на претранс. Но позата му си беше същата.

Бяха преминали заедно през толкова много… бяха сложили заедно началото на всичко важно в живота си – от пиенето и шофирането до пушенето, преобразяването и секса. Нямаше нищо, което да не знаят един за друг, нямаше мисъл, която да не са споделили по един или друг начин.

Е, това не беше докрай вярно. Той знаеше някои неща, които Блей не би приел.

Чувстваше се, като че ли го обира, задето не се сбогуваха, но нямаше друг начин. Там, накъдето беше тръгнал, Блей не можеше да го последва.

На запад имаше вампирска общност. Беше чел за нея в един от бюлетините в мрежата. Групата беше фракция, отделила се от основната вампирска култура преди около двеста години и бяха оформили анклав далече от седалището на расата в Колдуел.

Там нямаше глимера . Повечето от тях бяха извън закона, така да се каже.

Беше решил, че ще успее да се добере до там за една нощ, като се дематериализира за по неколкостотин километра наведнъж. Щеше да е мъртъв от умора, когато стигнеше, но поне щеше да е със своя вид. Бездомници. Хулигани. Дезертьори.

Законите на расата щяха да го застигнат на някакъв етап, но нищо не губеше, ако създадеше малко труд на онези, които го издирваха. Вече беше отхвърлен на всяко възможно ниво и присъдата, която щеше да получи, не би променила нищо. Поне можеше да вкуси свободата, преди да бъде прибран и хвърлен в затвора.

Единственото, което го тревожеше, беше Блей. Щеше да се чувства ужасно, задето е бил изоставен, но поне Джон щеше да бъде до него. А Джон беше един от най‑свестните типове наоколо.

Куин се отдръпна от приятеля си, метна сака си на рамо и тихо излезе през вратата. Нараняванията му бяха зараснали за нула време. Бързото възстановяване беше единственото наследство, което семейството му не можеше да му отнеме. От операцията беше останал само шев, а синините бяха почти изчезнали, дори и от краката му. Почувства се силен и макар че скоро щеше да му се наложи да се храни, беше готов да тръгне.

Къщата на Блей беше същинска антика, но с модерни допълнения, което означаваше, че коридорът беше покрит с килим от стена до стена. Слава богу. Куин се понесе като призрак, без да издава нито звук, и се отправи към водещия навън тунел, чието начало беше в сутерена.

Влезе в мазето, което както обикновено беше идеално подредено и също както винаги миришеше на «Шардоне» по някаква причина. Може би заради редовното варосване на каменните стени?

Тайният вход към тунела за бягство се намираше в противоположния ъгъл и беше прикрит с лавици за книги, които се плъзгаха настрани. Само се протягаш, дръпваш копието на «Сър Гавин и Зеленият рицар» и щракваш ключалка, при което преградата се отваря и откриваш…

– Такъв кретен си!

Куин подскочи като олимпийски състезател. Там, в тунела, седнал на шезлонг, сякаш събираше тен, беше Блей. В скута си държеше книга, на малка масичка до него бе поставен фенер с батерия, а краката му бяха завити с одеяло.

Той спокойно вдигна тост с чаша портокалов сок и отпи.

– Здравей.

– Какво правиш, по дяволите? Да не би да чакаш мен?

– Да.

– Какво беше онова в леглото?

– Възглавници и одеялото ми за глава. Хубавичко се поразхладих тук. А и книгата си я бива. – Той размаха корицата на «Сезон в чистилището». – Харесвам Доминик Дън. Добър писател. Страхотни очила носи.

Куин погледна зад гърба на приятеля си към слабо осветения тунел, който се губеше в тъмната далечина. Нещо подобно на неговото бъдеще , помисли си той.

– Блей, знаеш, че трябва да си тръгна.

Блей вдигна телефона си.

– Всъщност не можеш да го направиш. Получих съобщение от Джон. Рот иска да те види и Фриц вече е на път за тук.

– По дяволите. Не мога да отида.