Свещена любов

Той се обърна и погледна към лесъра, седящ зад волана на Форд Фокуса. Беше същият малък убиец, от когото се беше хранил по‑рано.

Имаше бяла коса като Бо от «Царете на хаоса», накъдрена около каубойската шапка, която носеше. Очите му бяха с много избледняло син цвят, което говореше, че преди да бъде официално приет, е бил средностатистическо бяло американско момче.

Дребосъкът беше оцелял след храненето благодарение на една истинска извратеност от страна на Омега, но Леш трябваше да признае, че е доволен. Имаше нужда от помощ, за да разбере някои неща и не се чувстваше заплашен от господин Д.

– Хей? – извика лесърът. – Добре ли сте?

– Ти стой в колата. – Беше му приятно да се разпорежда, знаейки, че няма да чуе никакви възражения. – Няма да се бавя.

– Да, сър.

Леш отново погледна към къщата в стил «Тюдор». Лампите осветяваха в жълто прозорците с ромбовидни стъкла, а към цялата сграда бяха насочени прожектори, поставени на земята, сякаш беше кралица на красотата, излязла на сцената. Силуетите вътре се движеха и той разпознаваше всеки от тях.

Вляво, в дневната, бяха двамата, отгледали го като свой собствен син. Онзи с широките рамене беше баща му. Мъжът крачеше, а ръката му се движеше нагоре‑надолу, като че пиеше нещо. Майка му седеше на дивана, а главата й изглеждаше огромна спрямо пропорциите на тялото заради натруфения кок и изящния врат. Не спираше да докосва косата си, все едно искаше да се увери, че всичко си е на мястото, макар без съмнение прическата й да беше твърда като чемширен храст заради лака за коса.

Вдясно беше кухненското крило. Две прислужници сновяха между печката, скриновете, хладилника и плотовете.

Леш можеше да подуши вечерята и очите му се насълзиха.

Родителите му сигурно вече знаеха за случилото се в съблекалнята и клиниката. Трябва да им бяха съобщили.

Предишната вечер бяха ходили на бала на глимерата , но със сигурност бяха прекарали целия ден у дома и изглеждаха доста неспокойни.

Той хвърли поглед към третия етаж и седемте прозореца на неговата спалня.

– Ще влизате ли? – попита убиецът и го накара да се чувства като страхливец.

– Млъквай, преди да съм ти отрязал езика.

Леш извади ловния си нож, висящ на колана му, и тръгна по подстриганата трева. Ливадата беше мека под новите му войнишки обувки.

Беше се наложило да накара дребния лесър да му осигури някакви дрехи, но не харесваше онова, което носеше. Всичко беше евтино.

Когато стигна до главния вход на сградата, той доближи ръка до панела с бутони… но се забави, преди да набере кода.

Кучето му беше умряло преди една година. От старост.

Беше расов ротвайлер и родителите му го бяха взели за него, когато беше на единайсет. Те не одобряваха тази порода, но Леш беше непреклонен. И те го приютиха на едногодишна възраст. През първата му нощ в къщата Леш се опита да пробие ушите му с безопасна игла. Кинг го ухапа така силно, че кучешките зъби перфорираха ръката му и преминаха от другата страна. След това станаха неразделни. И когато злото старо куче умря, Леш плака като момиченце.

Протегна ръка и въведе кода, после опря пръсти в резето. Лампата над вратата осветяваше острието на ножа му.

Щеше му се кучето да беше още живо. Би се радвал да има нещо от стария си живот, което да го придружава в новия.

Той влезе в къщата и тръгна към дневната.

Когато Джон Матю застана пред вратите на кабинета на Рот, беше спокоен колкото играч на голф по време на гръмотевична буря и видът на краля усили тревогата му. Той седеше зад изящното си бюро с намръщено лице и барабанеше с пръсти. Погледът му беше закован в телефона, като че току‑що беше получил лоши новини. Отново.

Джон пъхна под мишница намиращото се в ръката му и почука тихо на касата на вратата. Рот не вдигна очи.

– Какво има, синко?

Джон чакаше кралят да го погледне и когато той го направи, Джон изписа внимателно.

– Куин е бил прогонен от семейството си.

– Да, чух, че побоят е бил извършен от Бранителите на чест, изпратени от тях. – Рот се облегна назад в креслото си и то проскърца. – Този негов баща… Типичен представител на глимерата .

Тонът подсказваше, че това определение за него бе синоним на «никаквец».

– Не може да остане у Блей завинаги, а няма къде да иде.

Кралят поклати глава.

– Знам какво целиш с това и отговорът е «не». Дори да бяхме нормално домакинство, а ние не сме, Куин е убил един от учениците и не ме интересува какво според теб е направил Леш, та да си го заслужи. Знам, че си говорил с Рейдж и си му обяснил какво се е случило, но приятелят ти не само е извън програмата, а и ще бъде съден. – Рот се наведе на една страна и насочи поглед зад Джон.

– Вече измъкна ли Фюри от леглото?

Джон се озърна през рамо и видя Вишъс да стои на прага.

Братът кимна.

– Облича се. Също и Зи. Сигурен ли си, че не искаш аз да се заема с това?

– Двамата бяха преподаватели на Леш и Зи е свидетел на случилото се в клиниката. Родителите на Леш искат да говорят с тях и с никой друг и аз обещах, че ще отидат в къщата им възможно най‑скоро.