Свещена любов

Фюри се изправи и си помисли, че това вероятно беше отплатата на иконома за прекъсването предишната вечер. Не беше ли догенът истински герой?

— Радвам се.

Може би това не беше най-правилната дума. За съжаление желанието му да пуши беше заместено от спешната нужда за друго действие с устата, в което всмукването отново би взело участие.

Получи се ново съобщение и лаптопът издаде звук. И двамата погледнаха към компютъра.

— Ако сте зает, ще си вървя.

— Не съм. — Глимерата беше като тухлена стена и тъй като главата вече го болеше, нямаше смисъл да продължава да я блъска в ината им. Беше трагично, но той не можеше да направи нищо, докато не се случеше още нещо ужасно… Ръцете му управляваха клавиатурата само защото тези на останалите братя бяха заети с кинжали.

— Как си? — попита, за да спре да мисли. И защото отговорът го интересуваше.

Кормия се озърна.

— Не бих допуснала, че тук долу има такова нещо.

— Искаш ли да те разведа?

Тя се поколеба и протегна ръката, държаща розата. Имаше същия цвят като гривната, която й бе подарил Джон Матю.

— Мисля, че цветето ми се нуждае от вода.

— Това мога да го уредя. — В желанието си да й даде нещо, каквото й да е, той се протегна и извади бутилка минерална вода от стека до себе си. Отвори капачката и отпи, за да намали количеството, и после я остави на бюрото. — Това би трябвало да е достатъчно.

Той наблюдаваше как ръцете на Кормия поставиха цветето в импровизираната ваза. Бяха така прекрасни и бели и… трябваше да ги усеща върху кожата си.

По цялото си тяло.

Фюри измъкна ризата от панталоните си, а после се изправи и заобиколи бюрото, като се увери, че предната част на панталона му е покрита. Мразеше свободни дрехи, но беше по-добре да е развлечен, отколкото тя да види, че е възбуден.

А той беше. До край. Имаше усещането, че около нея винаги ще е така. Това, че бе свършил в ръката й предишната вечер, бе променило всичко.

Задържа вратата към коридора отворена.

— Ела да разгледаш тренировъчната ни база.

Тя го последва навън от офиса и той я разведе навсякъде, като й обясняваше с какво се занимават в спортната зала и какво представляват уредите в склада, санитарния пункт и стрелбището. Тя беше заинтригувана, но мълчалива и той имаше чувството, че има да му казва нещо.

Можеше да се досети какво е. Канеше се да се върне в Другата страна.

Той спря пред съблекалнята.

— Тук момчетата се къпят и преобличат. Класните стаи са ето там.

Боже, не искаше тя да си тръгва. Но какво друго можеше да очаква? Той беше отнел ролята й тук.

И ти нямаш роля тук, отбеляза Магьосника.

— Ела, ще ти покажа класната стая — каза той, за да отклони вниманието си от тази мисъл.

Заведе я в залата, в която преподаваше, със странното усещане за гордост, че й показва къде работи.

Беше работил.

— Какво е всичко това? — попита тя и посочи към покритата с цифри черна дъска.

— А… да… — Той се приближи, взе гъба и бързо изтри анализа за жертвите при бомбен взрив в центъра на Колдуел.

Тя скръсти ръце пред гърдите си, но това беше по-скоро признак на нетърпение, отколкото жест за самозащита.

— Мислите ли, че не съм наясно с какво се занимава Братството?

— Това не значи, че трябва да ти го напомням.

— Ще се върнете ли обратно в Братството?

Той замръзна на място и реши, че вероятно е научила от Бела.

— Не знаех, че си чула за отстраняването ми.

— Съжалявам, не е моя работа.

— Всичко е наред. Да, мисля, че участието ми в битки приключи. — Той хвърли поглед през рамо и беше смаян от съвършения й вид. Беше опряла задните си части в една от масите, използвани от обучаващите се, а ръцете й бяха преплетени една в друга. — Имаш ли нещо против да те нарисувам?

Тя се изчерви.

— Предполагам… Добре, щом желаете. Трябва ли да правя нещо?

— Просто остани, където си. — Той остави гъбата на тесния плот пред дъската и взе парче тебешир. — Всъщност би ли разпуснала косата си?

Тя не отговори и той погледна към нея, за да открие с изненада, че тя вече отстраняваше златните фиби от главата си. Един по един русите кичури се спускаха около лицето й, по шията и раменете.

Дори на флуоресцентното осветление в класната стая тя сияеше.

— Седни на масата — каза той с дрезгав глас. — Моля те.

Тя направи каквото я беше помолил, и кръстоса крака. Мили боже, робата й се разтвори широко точно отпред. Тя понечи да придърпа тъканта, но той прошепна:

— Остави я така.

Ръцете й замръзнаха на място, после ги плъзна по масата и се подпря на тях.

— Така добре ли е?

— Не. Се. Движи.

Фюри не бързаше да завърши рисунката. Тебеширът в ръката му обхождаща тялото й, поспря на шията й, после на гърдите и извивката на ханша й, плъзна се по дългите й гладки крака. Правеше любов с нея, пренасяйки образа й на черната дъска. Тебеширът издаваше стържещ звук.

Или може би това беше дъхът му.

— Много сте добър — промълви тя по някое време.

Той беше прекалено зает, а очите му бяха прекалено ненаситни, че да й отговори, прекалено ангажиран да си представя какво би сторил с нея.