Свещена любов

Без да се отделя от шията й, той изръмжа и започна да разкопчава панталоните си, а токата на колана му се удари в масата. Дръпна я грубо надолу, хвана я за коленете и ги повдигна рязко.

Усети топлия и твърд допир…

Но тогава той спря.

Захапката му постепенно отслабна и прерасна в целувка. После той застина напълно неподвижен, с изключение на вдишването и издишването. Тя още можеше да почувства желанието му за секс, можеше да подуши наситения му аромат, усещаше нуждата му от нейната кръв, но той не помръдваше, въпреки че тя беше готова да му предостави всичко това.

Отдръпна се от нея, леко положи краката й на масата и я повдигна, заравяйки глава в рамото й.

Тя го прегърна нежно. Огромната тежест на мускулите и костите му беше балансирана между пода и масата, така че да не я смаже.

— Добре ли сте? — продума тя в ухото му.

Той поклати глава и се притисна още по-плътно в нея.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво ви тревожи? — Тя погали рамото му. — Споделете с мен.

Той каза нещо, което тя не долови.

— Моля?

— Аз съм… девствен.

32.

— Тази вечер? — попита Хекс. — Отиваш на север тази вечер?

Рив кимна и продължи да оглежда архитектурните планове за новия си клуб. Листовете хартия бяха опънати на бюрото му и покриваха всички други документи, намиращи се там.

Не. Не искаше точно това. Пространството беше прекалено открито. Искаше разпределение, съставено от безброй малки кътове, където посетителите можеха да потънат в сенките. Разбира се, имаше нужда от дансинг, но не с квадратна форма. Искаше нещо необичайно. Страховито. Загадъчно, заплашително и много елегантно. С атмосфера, напомняща за Едгар Алан По и Джак Изкормвача, но използваните материали щяха да бъдат никелиран хром и черно лъскаво стъкло. Викторианската епоха в съчетание със съвременна готика.

Този боклук пред него напомняше на всеки друг клуб в града.

Бутна чертежите настрани и погледна часовника си.

— Трябва да вървя.

Хекс скръсти ръце пред гърдите си и застана пред вратата на офиса.

— Не, няма да дойдеш.

— Държа.

— Дали не изживявам отново неприятен спомен? Не разигравахме ли същото по-миналата вечер? Както и около още сто други вечери преди това. Отговорът е „не“ и винаги ще остане такъв.

— Защо? — сопна се тя. — Така и не разбрах защо позволяваш на Трез да идва.

— С Трез е различно. — Рив облече самуреното си палто и отвори чекмеджето на бюрото. Новите два четирийсеткалиброви пистолета марка „Глок“ пасваха идеално в кобурите под костюма му.

— Знам какво правиш. С нея.

Рив замръзна на място. После продължи със заниманието си.

— Разбира се, че знаеш. Срещам се с нея, давам й парите и си тръгвам.

— Това не е всичко.

Той оголи кучешките си зъби срещу нея.

— Напротив, всичко е.

— Не е. Това ли не искаш да видя?

Рив изскърца със зъби и й отправи убийствен поглед от другия край на кабинета.

— Няма нищо за гледане. Точка по въпроса.

Хекс не отстъпваше често, но имаше достатъчно здрав разум да не продължава да го притиска. Въпреки гнева, четящ се в очите й, тя каза:

— Промените в графика не вещаят нищо добро. Тя обясни ли ти защо?

— Не. — Той тръгна към вратата. — Става дума за обикновен бизнес, както винаги.

— Това никога не е обикновен бизнес. Забравяш този момент.

Замисли се за всичките години, в които беше ангажиран с тази гадост, и за това, че бъдещето не обещаваше нищо различно.

— Много грешиш по въпроса за забравянето. Повярвай ми.

— Кажи ми, ако тя опита да те нарани, би ли я прострелял смъртоносно?

— Все едно не си ми задавала този въпрос.

Темата на целия разговор го караше да желае да одере кожата си и да я изпрати на химическо чистене. Това, че Хекс насочваше вниманието му към нещо, което той не желаеше да обмисля прекалено, беше абсолютно неприемливо.

Истината беше, че с някаква своя част харесваше онова, което вършеше веднъж месечно. И тази реалност бе абсолютно непоносима, когато бе в света, който обитаваше през повечето време, онзи свят, в който допаминът му позволяваше да съществува, един относително нормален и жизнен свят.

Тази малка частица грозота в сърцето му беше нещо, което със сигурност не възнамеряваше да споделя с никого.

Хекс сложи ръце на кръста си и вирна брадичка — типичната й поза, когато се караха.

— Обади ми се, когато приключиш.

— Винаги го правя.

Той събра чертежите, взе чантата си с вещи, необходими му за един ден и напусна офиса. Трез чакаше в бентлито и когато видя Рив, освободи шофьорското място.

Рив чу в главата си дълбокия и мелодичен глас на мавъра: Ще бъда там след половин час, за да огледам обстановката и да проверя бунгалото.

— Добре.

Кажи ми, че не си взимал медикаменти.

Рив го потупа по рамото.

— Не и през последния час. И, да, имам противоотрова.

Добре. Карай внимателно, загубеняко.

— Не, ще се целя в движещи се камиони и заблудени сърни.