Свещена любов

Останал сам на бара пред празната чаша и изцапаната с кетчуп чиния, господин Д. реши, че се е справил добре. Искаше синът на Омега да отклони вниманието си от мислите за това, как беше изклал вампирските си родители… само дето бе очаквал, че ще стане след някой хубав въргал.

Вместо това синът си похапна добре и пи алкохол. А сега за финал си беше уредил и чукане, та да прогони спомена от паметта си.

Господин Д. поклати глава към бармана, когато беше попитан дали желае нещо. Жалко, че вече не можеше да пие. На времето си падаше по „Саутърн къмфорт“. Не би му се отразил зле и един хамбургер. Наистина ги обичаше.

— Имаш ли нещо за мен, Сам?

Господин Д. се озърна. До него, опрян на бара, стоеше огромен тип с мръснишка усмивка и его колкото товара на самосвал. Беше облечен в черно кожено яке с невероятен орел, избродиран на гърба, и три номера по-големи от неговите джинси и ботуши. Около врата си носеше верижка с диаманти и имаше набиващ се на очи часовник.

Господин Д. не си падаше много по бижута, но му завидя за абитуриентския пръстен. Беше изработен от жълто злато за разлика от останалите бижута и имаше светлосин камък в средата.

На господин Д. му се щеше да се беше дипломирал в гимназията.

Барманът се приближи.

— Да, имам нещо. — Той кимна към групичката, раздразнила сина малко по-рано. — Обясних им кого да търсят.

— Хубаво. — Грамадният тип извади нещо от джоба си и двамата си стиснаха ръцете.

Пари, помисли си господин Д.

Големият тип се ухили и изпъна черното си кожено яке, а пръстенът му проблесна на ръката. Приближи се към групата и се обърна, все едно им показваше гърба на якето си.

Последваха подвиквания и възгласи и много ръце потънаха в джобовете на собствениците си, имаше още ръкостискания и още бъркане по джобовете.

Беше прекалено очевидно. Другите хора ги наблюдаваха и беше повече от ясно, че не си разменяха визитни картички.

Няма да издържи дълго в бизнеса, помисли си господин Д.

— Сигурен ли си, че не искаш нищо? — обърна се барманът към господин Д.

Господин Д. хвърли поглед към тоалетната, в която синът беше отвел блондинката.

— Не, благодаря. Чакам приятеля си.

Барманът се ухили.

— Обзалагам се, че ще се позабави. Тя изглежда доста дива.

На горния етаж Кормия събра всичко свое… което не беше много.

Загледана в купчината с роби, книгите с молитви и ароматните свещи, тя осъзна, че е забравила розата си в офиса. Но пък и бездруго нямаше да може да я вземе със себе си в Светилището. Единствените неща от тази страна, допускани там, бяха предмети с историческа стойност.

В глобален смисъл, разбира се.

Хвърли поглед към най-новата си — и последна — конструкция от клечки за зъби и грах.

Беше такава лицемерка да критикува Примейла, задето търсеше сила в усамотението, а какво правеше тя? Напускаше този свят, който беше такова предизвикателство за нея, с намерението да търси уединение, по-крайно дори от това, което беше имала като Избраница.

Очите й се напълниха със сълзи.

Почукването на вратата беше тихо.

— Един момент — извика тя и се опита да се успокои. Когато най-накрая отиде и отвори вратата, очите й се разшириха и тя подръпна реверите на робата си, за да прикрие следата от ухапване на шията си.

— Сестро моя?

На прага стоеше Избраницата Лейла, красива както винаги.

— Приветствам те.

— Приветствам те.

Те си размениха дълбоки поклони, което беше най-близкото до прегръдка, допустимо за Избраниците.

— Каква е причината да си тук? — попита Кормия, докато се изправяше. — За да предоставиш кръвта си на братята Рейдж и Вишъс ли си дошла?

Тези официални думи сега й се струваха странни. Беше започнала да свиква с по-неформалните разговори. И да се чувства по-удобно с тях.

— Да, наистина ще посетя брат Рейдж. — Последва пауза. — Но също така исках да разговарям с теб. Може ли да вляза?

— Разбира се. Чувствай се добре дошла в стаята ми.

Лейла влезе и внесе със себе си неловко мълчание.

Значи новините се бяха разнесли из Светилището, помисли си Кормия. Всички Избраници знаеха, че е отхвърлена като Първа избраница.

— Какво е това? — попита Лейла, сочейки към конструкцията в ъгъла на стаята.

— Просто хоби.

— Хоби?

— Когато имам свободно време, аз… — Това беше признание за вина. Би трябвало да се моли, ако нямаше какво друго да прави. — Както и да е…

Лейла не показа с изражение или с думи, че я съди за откровението й. Въпреки това самото й присъствие беше достатъчно да накара Кормия да се чувства зле.

С внезапно нетърпение тя каза:

— Предполагам, вече е известно, че друга ще бъде обявена за Първа избраница?

Лейла се приближи към творението от клечки за зъби и грах и прекара фините си пръсти по един от сегментите.

— Помниш ли как ме завари да се крия при водното огледало? Тъкмо се бях срещнала с Джон Матю след преобразяването му.

Кормия кимна при спомена за тихия плач на Избраницата.

— Беше доста разстроена.