Светът е пълен с чудеса

Едрата жена живееше в малък общински апартамент в мрачното сърце на Съни Вю Истейт — един от кварталите с печална слава в Лондон. Ако не живеете сред тези бетонни клетки, едва ли бихте стъпили в Съни Вю, освен ако не купувате или продавате наркотици или не снимате документален филм на социална тема. Като изключим летния сезон, когато често избухваха бунтове, дори полицията заобикаляше квартала отдалеч. Меган нямаше този избор.

И преди беше изпитвала страх. По време на стажа си в болницата тя изкара шест месеца, прикрепена към един консултант в „Роял Фрий“, а после още шест месеца в спешното на „Хомъртън“.

„Роял Фрий“ беше песен — педиатърът, при когото стажуваше, беше мил и великодушен човек, а повечето от децата от Хайгейт, Хампстед и Белсайз Парк се държаха като ангелчета и искаха Меган да им чете „Хари Потър“. Ала спешното в „Хомъртън“ беше друг свят.

След първото дежурство Меган имаше чувството, че е видяла от света повече, отколкото някога е искала — тийнейджъри с прободни рани, пребити съпруги, обезобразени тела, измъкнати изпод смачкани автомобили. Месари с куки в главите, пияни с алкохолно отравяне, дилъри на наркотици, застреляни в главата от конкуренти.

Задължението на Меган беше да определи тежестта на нараняването, когато пациентите допълзяваха, докуцукваха или биваха докарани на носилка. Гледката на тези рани и злополуки и задължението да прави светкавична преценка за необходимите действия я плашеха както никога. По някакъв начин обаче посещението при госпожа Марли и болното й дете в Съни Вю беше още по-плашещо. От къде на къде? Хормони, помисли си Меган. Просто хормоните бушуваха.

В долния край на стълбището към апартамента на госпожа Марли се бяха събрали група тийнейджъри безделници. С неестествено бялата си кожа и дрехи с качулки като че ли бяха излезли от някой Толкинов кошмар. Нищо не казаха, когато Меган мина край тях, само се подхилваха и я изгледаха похотливо с присъщото им презрение и омраза. Воняха на нездравословна храна и трева — сладникава миризма на гнилоч, която се разнасяше изпод качулките им.

— Изглеждаш ми малко зеленичка, скъпа — заяви подозрително госпожа Марли. — Имаш ли разрешително за лекар?

Меган се впечатли. Повечето хора не подлагаха на съмнение правомощията й.

— Аз съм стажант семеен лекар.

— Това какво ще рече?

— Трябва да работя една година под наблюдение, преди да взема разрешително за практикуване.

Госпожа Марли присви очи.

— Другия път искам истински доктор. Знам си правата!

— Какъв е проблемът? — поинтересува се Меган.

Проблемът беше с дъщерята. Невероятно сладко тригодишно момиченце — как на такива противни родители им се раждат такива разкошни деца? — което лежеше отпуснато на дивана и гледаше детски филм по дивидито. Меган познаваше това състояние.

Тя прегледа детето. Имаше висока температура, но иначе беше добре. Меган забеляза малките му диамантени обеци. Тези хора не можеха да изчакат децата им да пораснат, макар че с небрежните си дрехи, леки наркотици и силна музика възрастните от Съни Вю сякаш завинаги се закотвяха в юношеската възраст.

— Как се казваш? — попита Меган, като отметна влажен кичур от челото на момиченцето.

— Дейзи, госпожице.

— Мисля, че имаш лека треска, Дейзи.

— Имам си котенце.

— Много хубаво.

— Имам си кученце.

— Чудесно!

— Имам си динозавър.

— От теб искам да си почиваш повече през следващите няколко дни. Ще го направиш ли заради мен, Дейзи?

— Да, госпожице.

— Как е с ходенето до тоалетната, госпожо Марли?

— Сере като впрегатен кон — обясни майката и прокара дебелия си розов език по края на хартийка за свиване на цигари.

Меган се изправи и се обърна срещу жената. Когато заговори, се изненада, че гласът й трепери от възмущение.

— Нали не пушите марихуана в присъствието на детето?

Госпожа Марли сви рамене.

— Ж’веем в свободна страна.

— Това е често срещано заблуждение. Ако разбера, че вземате наркотици пред детето, ще видите точно колко е свободна.

— Да не би да ме заплашвате със социалните служби?

— Казвам ви да не го правите.

Присъщата войнственост на жената изведнъж изчезна и тя омекна. Остави хартията за цигари и започна да се суети около Дейзи, сякаш се бореше за титлата майка на годината.

— Гладна ли си, красавице моя? Искаш ли мама да ти размрази нещо?

Меган си тръгна. Каква жена — помисли си тя. Ако Дейзи беше мое дете, щях да й давам свястна питателна храна, да й чета за Хари Потър, нямаше да й пробивам ушите и да й позволявам да носи евтини дрънкулки и…

Очите й изведнъж плувнаха в сълзи. Дейзи не беше нейно дете. Тя бе просто пациент, а й оставаха още три посещения, преди да се върне в кабинета.

Меган мина през насъбралите се младежи с качулки в подножието на стълбището. Този път не й се присмяха, въпреки че редиците им се бяха увеличили с няколко по-малки качулати създания, които приличаха на джуджета върху високопланински бегачи.

Какви хора! — помисли си Меган. — Множат се като зайци.

Имаха късмет, че тя беше тук, за да ги спаси.