Светът е пълен с чудеса

Шефката на Кат беше жена, която имаше всичко. Бригите Волф имаше бизнес, създаден от нулата, приятел, с когото се беше запознала в един от онези богаташки курорти в Кения, и най-вече — независимост.

Ако мечтата на Кат да напусне дома си беше чиста проба освобождение, то Бригите със сигурност беше по-близо до осъществяването на тази мечта от всеки друг. Нямаше съпруг, пред когото да се отчита, деца, които да й пречат да скочи на самолета, когато й се прииска да пътува. Никой не притежаваше Бригите и за разлика от повечето хора тя не живееше в капана на миналото си.

Затова Кат се изненада, когато в събота вечер влезе в кабинета на Бригите в „Мама-сан“ и я завари да захранва машината за рязане на хартия със снимки от една кутия за обувки.

Бригите предупредително вдигна ръка. Кат застана на едно място — свидетел на унищожаването на куп спомени.

Бригите избираше снимка от кутията, удостояваше я със студена усмивка, после я пускаше в гъргорещата машина. Кошчето за боклук преливаше от цветни лентички, които показваха, че работи от доста време. Кат забеляза, че на снимките бяха Бригите и гаджето й. Ако четирийсет и пет годишният строителен предприемач Дигби можеше изобщо да бъде наречен гадже.

В миналото имаше върволица от мъже, всичките малко по-стари и по-богати от Бригите, с които тя оставаше обикновено две-три години, после се отърваваше от тях. „Като колите — беше обяснила на Кат. — Вземаш си нова преди старата да е сдала багажа.“

Дигби се задържа повече от останалите. Бригите се шегуваше, че ще го остави, докато не си намери вибратор, който обича да ходи на изложби. Сега Дигби очевидно беше вън от картинката, но явно връзката им не беше свършила както другите в миналото й.

Бригите беше научила Кат на всичко, което знаеше за ресторантьорския бизнес, и на много неща за живота.

Затова сега Кат стоеше мълчаливо, сякаш можеше да научи нещо.

Дължеше кариерата си на тази жена.

Когато се запозна с Бригите Волф, Кат беше на двайсет и пет, журналистка на свободна практика и изкарваше минимален хонорар с писане на критики за ресторанти за малък моден справочник. Пиши за нещо, което познаваш, съветваха я всички, а след като беше готвила хиляди ястия за сестрите си като малки, Кат беше специалист в тази област.

После беше опознала ресторантите, защото в университета момчетата от добри семейства, завършили частни училища, я водеха на вечери, преди да се опитат да я вкарат в леглото. Това беше нов за нея свят — познаваше само бегло ресторантите, където ходеше с баща си и приятелите му актьори, които се интересуваха повече от пиенето, отколкото от яденето, — но веднага привикна. Обикновено храната беше по-добра от секса. Най-много й допадаше, че не се налагаше тя да готви.

Когато се запозна с Кат, Бригите Волф беше почти на трийсет години и бе собственик, счетоводител и главен готвач на „Мама-сан“ — малко заведение за японска храна на Брюър Стрийт, където младите хора се редяха на опашки за купичка соба и юфка удон.

През следващите десет години Лондон щеше да се напълни с азиатски ресторанти, чиито собственици не бяха азиатци — светли и семпли заведения, които предлагаха тайванско къри, виетнамска юфка, китайски дим сум и японско сашими, сякаш континентът се състоеше от една обща държава с кухня, идеална за красивите млади хора, които обръщаха внимание на диетата и външния си вид. „Мама-сан“ беше сред първите.

Кат се присъедини към опашката за японска супа на Брюър Стрийт и написа възторжена рецензия в справочника. Когато отново дойде, този път като обикновен клиент, Бригите й предложи работа като управител.

И понеже справочникът не се славеше със стриктно заплащане, Кат прие. Скоро след това справочникът беше спрян. „Мама-сан“ се премести извън Сохо на по-престижно място, макар че според Кат клиентелата се състоеше от същите младежи с размъкнати панталони, които се редяха на Брюър Стрийт, преди да отидат на танци в „Уаг“, само че с десет години по-възрастни, напреднали с кариерата и с много по-големи възможности. Бригите се радваше на ресторанта си колкото и клиентите.

— Един велик човек е казал „Подреди живота си така, че да не можеш да направиш разлика между работа и удоволствие“.

— Шекспир? — попита Кат.

— Уорън Бийти — отвърна Бригите.

Беше любов от пръв поглед. Дотогава Кат не беше срещала човек, който да цитира Уорън Бийти. Майка й се кълнеше, че веднъж опипал задника й зад кулисите на лондонския „Паладиум“. Бригите се забавляваше както никой друг. След домашната робия през детството й това беше животът, за който Кат бе мечтала.

Когато по-голямата част от града още спеше, двете жени обикаляха пазарите — „Смитфийлд“ за месо, „Билингсгейт“ за риба и „Ню Спиталфийлдс“ за зеленчуци. Червенолики мъже в лекьосани бели престилки си подвикваха в сутрешния здрач. Кат се научи как да наема добри работници за кухнята и как да уволнява некадърните, когато се появят на работа пияни или надрусани, или просто не могат да държат ръцете си далеч от сервитьорките.