Светът е пълен с чудеса

Научи се как да омайва търговеца на вина, данъчния ревизор, санитарния инспектор и да не им се плаши. Макар да бе само с четири години по-възрастна от нея, Бригите най-много се доближаваше до представата й за майка.

Тя беше една от онези европейки, които откриват начина на живот, който им харесва, около двайсет и петата си година, и го запазваха завинаги. Никога не се беше омъжвала. Работеше по-здраво от когото и да било сред познатите на Кат и се забавляваше със същия хъс — два пъти направи преходи в подножието на Хималаите, гмуркаше се на Малдивите или прекосяваше с кола Австралия.

Понякога вземаше и Дигби, друг път го оставяше у дома — по-скоро любима част от багажа, отколкото мъж. Бригите се наслаждаваше на живота си и от години беше пътеводна звезда за Кат, показваше й посоката и начините да живееш живота си. Необременено.

Бригите избра снимка, на която с Дигби бяха на заслепяващ очите бял плаж. Малдивските острови? Сейшелските? Последен поглед и снимката замина в машината.

— Какво е направил? — поинтересува се Кат.

— Иска да е с някоя, която може да му предложи нещо ново.

— Какво например?

— Например чифт двайсет и четири годишни цици.

Кат онемя. Изпита ярост. Мъжете не се отнасяха с Бригите по този начин. Тя беше тази, която ги зарязваше.

— Някаква надарена уличница от офиса му. — Бригите хладнокръвно пусна в машината полароидна снимка, на която с Дигби бяха на камили на фона на пирамиди в далечината. Очите й бяха сухи, забеляза с възхищение Кат. Дори в този момент Бригите се владееше. От долния етаж долитаха глъчта и врявата на съботната вечер в „Мама-сан“.

— Исках само да ти кажа, че отвън чакат двама футболисти без резервация.

— Сами?

— Има две жени с тях. Приличат на стриптийзьорки. Е, може и да са им съпруги. Какво да им кажа?

— Кажи им следващия път да се обадят предварително.

— Може да ни направят добра реклама. Отвън чакат няколко фотографи.

— По-добра реклама ще бъде, ако ги върнем.

— Добре.

Кат тръгна да излиза. Гласът на Бригите я спря на вратата.

— Знаеш ли колко навърших тази година?

Кат поклати глава.

— Четирийсет. На четирийсет години съм. Как бих могла да се конкурирам с чифт пищни двайсетгодишни цици?

— Двайсет и четири годишни. И не трябва да се конкурираш. Ти си силна свободна жена, която е видяла и опитала много неща от живота. Не ти е необходимо да се залепиш за някой мъж, за да докажеш, че си личност. Тя трябва да се конкурира с теб.

Бригите започна да се смее.

— О, скъпата ми Кат!

— Ти си шестицата от тотото — започна Кат в опит да възстанови пострадалото й самочувствие, — не тя.

Бригите гледаше с тъга снимка от някакво празненство — Нова година? — после я пусна в машината.

— Бедата е там, Кат, че с остаряването кръгът от потенциални партньори за жените се смалява, но за мъжете нараства. — Тя подаде на машината снимка от някакъв мост в Париж. — И какво остава за жени като нас?

И докато силния шум от съботната вечер гърмеше под краката им, Кат се замисли. Жени като нас?

Глава 4

Това беше любимият й момент от седмицата.

Когато градските улици опустяваха и светлините в Лондон угасваха, Кат удобно настаняваше издълженото си тяло в колата му и затваряше очи веднага щом главата й докоснеше облегалката.

— Боже — въздъхваше, — гроги съм.

— След малко се прибираме вкъщи — казваше той.

Винаги я вземаше от ресторанта след работа в събота. Докато „Мама-сан“ затвореше и последният пиян клиент беше натоварен на такси, а кухненският персонал и сервитьорките — нахранени и качени на процесия от мини-таксита, докато Кат заключеше ресторанта, вече почти се зазоряваше.

Тези съботни нощи и неделни утрини бяха любимото им време. Двамата изпиваха по питие в апартамента му, изкъпваха се заедно и се любеха лениво, докато не се отпуснеха изтощени в прегръдките си.

Неделята означаваше късна закуска в непосредствена близост до Фулъм Роуд, с купчина вестници и пресни понички в малко кафене — тяхното тайно място, където можеха да наблюдават преминаващите хора и да си представят, че са в „Челси“ през шестдесетте. През тези разкошни часове на безгрижие мечтите им се покриваха напълно. Кат бе намерила свободата, за която беше жадувала от дете, а Рори — спокойния живот, който бе търсил след края на брака си.

Но не и тази нощ. Рори отключи входната врата на апартамента си, в който не би трябвало да свети и да се чува музика. Ярко осветление и оглушителна музика.

— Сигурно Джейк е дошъл — каза Рори.

Джейк беше петнайсетгодишният му син, който живееше с майка си и идваше при Рори по празниците. Изключенията от правилото бяха вечерите, когато скандалите с истерични крясъци завършваха с демонстративното напускане на апартамента и отиване при баща му. Рори се намръщи. Какво беше станало този път? Той се обърна към Кат с извинителна усмивка.

— Дано не възразяваш — каза.

— Няма нищо — отвърна Кат.