Светът е пълен с чудеса

Ако той беше погълнат от работата си през повечето време и умът му бе все в старлетките, то Оливия беше още по-тежък случай. От момента, в който си тръгна, сякаш не искаше нищо и никой да й напомня за стария й живот. Контактите бяха спорадични и почти липсваха. Сякаш очакваше децата да полагат всички усилия. Оливия не полагаше никакви. Тя имаше много по-важни грижи — борбата с теглото, несполучливия й втори лифтинг и най-вече мъжа на живота й, който за пореден път се бе оказал мързелив авантаджия и неудачник.

Джак познаваше много бащи, които се отнасяха по този начин с първото си семейство. Оливия доказа, че и една майка може да бъде също толкова жестока и безмилостна. Животно не би било толкова коравосърдечно към отрочетата си.

Джак така и не можа да обясни на децата си тази безпричинна злост, нито призна гласно, че се чувства като провалил се баща. Затрудняваше се да го обясни дори на себе си.

Проклети актьори, мислеше си Джак. Без сценарий за нищо не ги бива.

Меган винаги обясняваше на пациентите си, че бременността е като летенето. Излитане и приземяване. Това бяха трудните моменти. Ако щеше да става нещо, именно това беше периодът, в който можеше да се случи.

Когато трите седнаха с баща си в любимия им ресторант в Китайския квартал, Джесика беше… в четвъртата седмица? Повечето жени едва ли подозираха толкова рано, че са бременни. Повечето жени биха погледнали календара и биха си рекли: „Странно. Нещо ми закъснява.“ Или може би повечето от тях изобщо нямаше да забележат, че цикълът им закъснява.

Освен ако не го очакваха. Освен ако не се опитваха, и то от много време.

— Ще ставаш дядо — отново повтори Джесика и радостно се засмя. — Два пъти, татко. Ще се справиш ли?

— Едва ли ще е по-трудно от вас трите — усмихна се той и я прегърна. — Поне в края на деня ще мога да се отърва от тях. Честито, скъпа! Знам колко го искаше. Ти и Паоло.

После се опита да стори същото с Меган, но се получи неловко — тя беше хванала едно руло с клечките и едва не му бръкна в окото, а и нямаше партньор.

— Браво, скъпа! — рече той и Меган се почувства като ученичка, получила още една шестица.

Тя се усмихна. Милият татко! Не правеше разлика между четвъртата и дванайсетата седмица. Но за нея имаше разлика. По време на излитането и приземяването няколкото кратки седмици определяха разликата между новия живот и липсата на такъв.

Като всички лекари Меган измерваше бременността в седмици. Лаиците я измерваха в месеци.

Меган си мислеше: „О, Джеси, четвърта седмица — твърде рано е да го разгласяваш.“ Нищо обаче не можеше да попречи на Джесика да обяви на всеослушание новината. Беше чакала толкова дълго. Освен това беше невъзможно да я прикани към предпазливост пред лицето на подобна необуздана радост.

Меган прегърна сестра си и й честити, но вътрешно си мислеше, че самолетът все още не се е издигнал над пистата. Всичко можеше да стане.

— Беше неделя сутринта — разказваше Джесика на баща си. — Паоло беше излязъл да тича. Когато се върна, аз седях на стълбите. Той ме погледна и веднага разбра.

Имаше и друго. На някакво ниво на сестринско съперничество Меган знаеше, че завижда.

Радваше се за Джесика. Не би могла да се радва повече. Но Джеси си имаше съпруг, къща и уреден живот. И да, халка на пръста. Баща им беше съпроводил Джеси до олтара — беше я дал, както го наричаха. Имаше си Паоло, който да прави сутрешен крос в неделя сутринта, да се върне вкъщи, да чуе радостната новина и да гушка Джесика през нощта.

Меган си мислеше: „Нямам Паоло, нито халка, нито свободна стая за боядисана в розово или синьо детска. Имам само това бебе в корема и стая под наем в «Хакни».“

Меган тъкмо беше преминала през изследването, което показа, че няма хромозомни аномалии и риск от синдрома на Даун. Сърдечните тонове бяха силни и ритмични, бебето изглеждаше нормално и щастливо. Терминът, който й определиха, й се струваше все по-реален с всеки изминал ден. „Говори вашият командир. Излетяхме. Можете да откопчаете коланите си и да се движите из салона. Определено ще си имате бебе.“

Два месеца деляха Джесика от това изследване. Меган се съмняваше, че сестра й има представа колко важен беше този тест и колко ужасно парализиращо беше чакането, когато затаяваш дъх, докато не чуеш шансовете бебето ти да има синдрома на Даун. По-малко от триста към едно и се налагаше допълнително изследване — инвазивен тест, така го наричаха, за да се види дали бебето наистина беше увредено или не.

Тук идваше най-ужасното — този инвазивен тест, иглата, която се вкарваше във вратлето на бебето, можеше да убие едно здраво бебе. Ако букмейкърите в медицината ти дадат шансове под триста към едно, ще се съгласиш ли на този инвазивен тест и ще рискуваш ли да загубиш едно здраво бебе? Или ще поемеш риска да родиш увредено дете? И как може човек да вземе такова решение за нещо толкова невинно и беззащитно като нероденото си дете и да е сигурен, че постъпва правилно?

Меган вече беше оставила зад гърба си това препятствие. Ако имаше още, по-вероятно беше да възникнат близо до термина. По време на приземяването.