Светът е пълен с чудеса

— Това е стандартна процедура. Елементарна. Кюртажът е кратка операция. Нищо опасно. Изчистване.

— Но тя ще се оправи?

— Да, Паоло. Гарантирам ти, че ще се оправи.

— Ще му стане ли нещо на бебето?

Меган се вторачи в него и си пое дъх.

— Паоло… Джесика загуби бебето.

— Какво?

— Джесика направи спонтанен аборт.

— Спонтанен аборт? — Той поклати глава, извърна очи, без да може да проумее. — Нашето бебе го няма?

— Много съжалявам.

— Но ще й направят операцията, нали?

— Кюртажът е само… той е да се почисти матката. Ние… те… не трябва да оставят нищо в Джесика. Защото може да причини инфекция. Ще изчакаме няколко часа, докато може да й се направи упойка.

Паоло се разпадаше пред очите й.

— Изгубили сме бебето?

— Някой ден ще си имате красиво бебче.

Той отново поклати глава. Как можеше да се случи?

— Но къде сбъркахме?

— Нищо не сте сбъркали. Знам колко е ужасно, но се случва всеки ден. Една от четири бременности…

— Къде е тя? Къде е съпругата ми?

Меган посочи вратата зад себе си. Паоло кимна, избърса очи с длан и влезе вътре.

Меган извади мобилния си телефон и без да обръща внимание на изпепеляващите погледи на две преминаващи сестри, отново позвъни на Кат и отново чу металическия глас на гласовата поща.

Красивата ми съпруга.

Стаята беше осветена единствено от бръмчащата флуоресцентна лампа зад леглото на Джесика. Но дори в стерилния полумрак Паоло виждаше всичко, което беше изписано на лицето й. Загубата на много кръв. Мъката. Изтощението. И преди всичко ужасното бреме от изгубения живот.

Лежеше с гръб, опрян на възглавниците, но изглеждаше заспала. Паоло придърпа стол до леглото и хвана ръката й. После зарови лице в болничната завивка и зарида в колосаните чаршафи, задушаван от скръб.

— Съжалявам — изрече Джесика.

— Трябва да използваш презерватив — каза Кат.

Момчето се усмихна и подръпна ръба на вълнената си шапка „ала Джъстин Тимбърлейк“.

— Исках да те почувствам.

Той понечи да я докосне, но тя го хвана за китките.

— Е, можеш да ме почувстваш и през презерватива или тази вечер ще почувстваш само ръката си — усмихна се тя, приятелски, но неотстъпчиво. — Ти избираш.

— Ще видя какво мога да намеря — измърмори той и отиде в другата стая да събуди съквартиранта си.

Беше свалил ризата си още щом влязоха в апартамента. Може би си мислеше, че загорелият му мускулест торс ще отвлече вниманието й от жилището, което плачеше за ремонт. Сега, когато остана сама, тя изведнъж се почувства не на място. Имаше кутии от пица, купчини мръсни дрехи и остатъци от марихуана в пепелника. Беше дошла в апартамента му да пробуди тялото й. Но дали наистина искаше това да стане тук?

Запознаха се в клуб, често посещаван от персонала на „Мама-сан“. Беше харесала шапката му. После танцуваха. Попита за името му, но веднага го забрави — Джим? Джон? Сетне й стана неудобно да го попита отново, а и не я интересуваше.

Прегръщаха се — абсурдно, помисли си Кат, да се целуват като тийнейджъри, но никой не им обърна внимание. Разговорът беше оскъден, запознаването и неангажиращите реплики бяха заглушавани от музиката, но това също беше без значение. Кат беше изморена от приказки.

Той се върна с три в пакет, като почесваше татуировката на орел върху бицепса си, и тя осъзна, че иска да се прибере. Тялото й определено имаше нужда от пробуждане, но си помисли, че би го оставила да подремне още малко. Имаше и нещо друго, макар да знаеше, че това е лудост.

Ако щеше да пробужда тялото си, искаше й се да бъде с Рори.

— Извинявай — каза тя, — но трябва да вървя.

— Защо?

Тя сви безпомощно рамене и си спомни репликата, която беше научила под сивото манчестърско небе.

— Желанието кара всичко да цъфти, притежанието го кара да повяхва и чезне.

— Какво?

— Току-що ми дойде.

Опасяваше се, че може да стане неприятен, но той само свали вълнената си шапка-джъстинка и поклати обръснатата си глава. Дори й повика такси.

— Вие, съвременните момичета, ме разсмивате — каза й, преди да си тръгне. — Не знаете какво искате.

Не можеше да го отрече.

На следващата сутрин, докато закусваше сама в „Старбъкс“ в края на улицата, където живееше, Кат си помисли, че е лесно да срещнеш някого. Но как да се запознаеш с някой, който не носи вълнена шапка, освен ако не е студено навън?

Как да срещнеш някой подходящ?

После си включи телефона, изслуша съобщенията на Меган и извърна лице от момчетата и момичетата, които още не бяха спали заедно и никога нямаше да се досетят, че тя изобщо не е като тях.

Паоло спусна завесите, превъртя два пъти ключа на входната врата и се изолира от външния свят.

Отиде в хола и провери как е Джесика. Тя лежеше на дивана с вдигнати нагоре крака и безцелно прелистваше лъскавото списание, което й бе купил.

— Ще приготвя нещо за хапване — каза той и когато тя го погледна с усмивка на бледото лице, той почувства как очите и сърцето му се напълват отново със сълзи. Трябваше да престане.

— Какво ти се яде, Джес?

— Все ми е едно — отвърна тя и поклати глава, все така усмихната.