Светът е пълен с чудеса

— Ще се опитам — Наоко преведе песента с усмивка.

Загубило се, загубило се, горкото мило котенце.

Къде е домът ти?

Тя не знае къде е домът й.

Тя не знае къде е домът й.

Мяу, мяу, мяу, мяу,

мяу, мяу, мяу, мяу.

Плаче ли плаче.

Но кучето полицай също се е загубило.

Аф, аф, аф, аф,

аф, аф, аф, аф!

— Е, сигурно нещо се е загубило в превода — добави Наоко.

— Нищо подобно — възрази Джесика. — Не очаквах кучето също да се е загубило. Значи и двамата са се загубили — мъжът и жената.

— Е, кучето и котето.

— Песента е много хубава, Наоко.

Поседяха, без да изпитват необходимост да разговарят, като изчакваха Клои да си поеме дъх и да даде знак, че е готова да се върне в базовия лагер и да повтори опита си.

После Джесика сподели:

— Видях бебето си. Беше в малка белезникава торбичка. Съвсем миниатюрно, но истинско бебе. Казват, че още не било истинско бебе, но не е вярно. Тя беше истинско бебе — видях я. Сред многото кръв. Тя нямаше име. Дори не знам дали беше момиченце. Може да е било момченце. Не знам. Но вътре в мен имаше истинско бебе, а сега го няма и точно това не могат да разберат, когато говорят, че ще си имам друго и как трябва да го преодолея и да не го приемам толкова навътре — никога няма да имам това бебе. Това бебе го няма. Това не разбират. Лекарите, сестрите. Мислят, че плача за себе си. Не разбират, че плача за бебето, което никога няма да се роди. За това бебе.

Тя погледна Клои, която се мъчеше да се откопчи от прегръдката на майка си, ръмжеше, нетърпелива да се освободи. Готова отново да започне играта с изкачването на стълбите.

— Майкъл има любовница — внезапно изрече Наоко.

Само това можеше да предложи в замяна.

Джесика я зяпна.

— Как може да ти причинява това?

— Не на мен. На семейството си.

— Откъде разбра?

— Жената ми писа. Щях да ти покажа писмото, но го изхвърлих. Бременна е — горчиво се засмя тя. — Ако я видиш, ще речеш, че е твърде стара да ражда. Това е жената от работата им. Онази на бюрото до входа на автосалона.

Джесика беше виждала Джинджър и винаги й идваше наум, че някога трябва да е била хубавица.

— Той се кълне, че е приключило. Казва, че е напуснала фирмата. Кълне се в майка си, че повече няма да я види. Но как мога да му имам вяра?

Наоко вдигна детето и зарови лице във вратлето му. Джесика знаеше, че и тя вдишва този невероятен бебешки аромат, който спира дъха ти. Как можеше да има нещо толкова чисто и неопетнено?

— Не е лесно да си хванеш шапката, когато имаш дете — продължи Наоко. — Това е и нейният живот. Нейното семейство ще бъде разбито.

Джесика проследи как Наоко занесе Клои в подножието на стълбището и внимателно я спусна на килима. После се качи и пак седна. Клои се ухили, доволна от перспективата да изкатери стълбището без придружител.

— Няма страшно — рече Наоко. — Няма да падне. Вече може сама.

— Да — потвърди Клои и посочи майка си и Джесика с пръстче с размер на кибритена клечка. — Да.

Това беше първата й дума, единствената засега. Майкъл настояваше, че значи „татко“, но грешеше. Означаваше „виж“. Значеше „какво е това?“, също и „какъв странен живот“. Означаваше всичко и така щеше да е, додето Клои не научеше втората си дума.

— Какво ще правиш? — поинтересува се Джесика.

— Не знам — отвърна Наоко. — Майкъл казва, че е свършило, и аз искам да му вярвам, но мисля, че лъже. Мога да го помоля да напусне, но тогава Клои ще израсне без баща. Или мога да го оставя вкъщи и тогава ще знам, че живея с мъж, който предпочита да спи с друга. Или аз губя, или детето ми. Затова не знам какво да правя.

Двете седяха една до друга на стъпалото и когато детето започна изкачването си, запяха любимата му песен, Джесика колебливо, и наблюдаваха решителното изражение на Клои, а вечерният мрак ги обгръщаше.

Майго но,

майго но,

майго но, конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

Двете жени се засмяха, когато Клои допълзя до тях, ангелските й очи грееха, новите зъбчета проблясваха, беше неуморна в играта си.

Част втора Семейство от двама

Глава 11

Бар „Мац, мац, котенце“ се намира на улица „П. Боргос“ в сърцето на квартала с червените фенери в Манила.

Барът беше на това място още от времето на Виетнамската война. Първите му клиенти били американски войници, търсещи отмора и забавление. Сега посетителите му обикновено бяха чуждестранни бизнесмени, в доброволно изгнание или не, преследващи секс и наркотици. Трийсет години по-късно само музиката беше различна.

Млади жени по бикини все така огъваха тела и се усмихваха на сцената, докато мъже в ризи с къси ръкави отпиваха от бирата „Сан Мигел“ и не откъсваха очи от сластните танцьорки, без да са съвсем сигурни дали са преследвачите, или плячката.