Светът е пълен с чудеса

Четири години уроци в студиото на Рори и нищо не си спомняше. Безкрайни курсове по бойни изкуства, а сега беше безпомощна като боксова круша. Четири години удряне, ритане и самоотбрана, бели пижами и бойни викове, а сега не можеше да отреагира, за да прекрати боя. Сякаш се бе преструвала на печена, а сега беше в реалния свят.

Можеше единствено да се прикрива с ръце и да си мисли какво щеше стане с дъщеря й.

Полунощ отдавна беше минала, но небезизвестният гръцки курорт Ратарси гъмжеше от хора.

Почти всички бяха почернели, пияни и британци. Ядосани, с обеци къде ли не, татуирани. Съвременни момчета и момичета, които се забавляваха на слънце. От което петстотингодишното рибарско селце се превръщаше в живописна повръщалня.

Кат беше с поне десет години по-стара от повечето, въпреки че бе в по-добра форма от тях. Нездравословна храна, безразборен секс и прекаляване с алкохол — взети заедно, оказваха влиянието си.

Всъщност единствено фактът, че е трезва, я различаваше от младежите по улиците на Ратарси.

И сама.

Не го беше замислила точно така. Кат не планираше да отиде на почивка сама. Бригите трябваше да дойде с нея. Но Дигби помоли Бригите да го приеме отново и изведнъж плановете на Бригите се промениха и Кат замина за Ратарси сама.

— Какво стана с Дигби и мацето? — поинтересува се Кат.

— Не се е получило — усмихна се Бригите. — Мисля, че проблемът е бил във времето му за възстановяване.

— Време за възстановяване?

— Нали знаеш. Времето, необходимо на един мъж да повтори.

— Да повтори? О, да повтори.

— Младите момичета не са като нас, Кат. Може да са лесни за мъже като Дигби, но очакват да ги чукат по два-три пъти на нощ. Дигби е на четирийсет и пет и влиза в челните редици на кандидатите за инфаркт. Дори с половинката аспирин на ден. Изглеждаш изненадана.

Кат се опита да запази безразличие. Но се сети за снимките на Бригите и Дигби от почивките и гледката, след като бяха минали през машината за рязане на хартия.

— Не съм изненадана, че са се разделили — обясни Кат. — Изненадана съм, че го приемаш отново. След онова, което ти причини.

Но Бригите беше настроена оптимистично, сякаш ставаше дума за ежедневно решение, не за унижение.

— Ами той не ме задушава. Разсмива ме. Разбираме се. Честно казано, не съм сигурна, че мога да намеря нещо по-добро. Въпрос на помъдряване.

Кат се надяваше никога да не помъдрее по този начин.

Затова отиде в Ратарси сама и се разхождаше по лепкавите му улици, ужасена от гледката, която представляваха нейните летуващи сънародници, и се питаше защо не отиде да се катери в Лейк Дистрикт с възпитаните германски и японски туристи. И тогава го видя. Опрял гръб на една стена, с разкопчана хавайска риза и бира в ръка.

Синът на Рори. Джейк.

Някакви момичета с минижупи стояха пред него и подигравателно имитираха безпомощното му състояние.

Кат го изправи на крака и го отведе настрани от кикотещите се момичета. Изчака го в края на улицата, докато не изпразни съдържимото на стомаха си в една препълнена кофа за боклук.

После го заведе в последния добър хотел в Ратарси и го замъкна до трапезарията. Беше полупразна. Ратарси вече не беше място за вечеря и изтънчени вина.

— Може ли две кафета?

— Кафе само с ядене — отсече сервитьорът.

— Тогава ще поръчаме ядене — съгласи се Кат със стоманена нотка в гласа, която използваше пред непокорния кухненски персонал. — Мислиш ли, че можеш да поемеш малко храна, Джейк?

Момчето кимна неуверено. Когато сервитьорът неохотно ги придружи до масата, Джейк като че ли я разпозна.

— Мисля, че съм ял развален кебап — обясни той.

Кат се разсмя.

— Да, и аз съм изяла много развален кебап на петнайсет.

— Шестнайсет — поправи я той. — Миналата седмица. Това е подаръкът за рождения ми ден от татко. Десет дни с приятеля ми Джъд. — Той огледа ресторанта, тук-там имаше по някоя заета маса от изгорели от слънцето туристи на средна възраст. — Не знам какво е станало със стария Джъд.

— Брей! Почивка в Ратарси за рождения ден. Какво стана с новото колело и играчките?

Джейк сви рамене.

— Н’знам.

— Как е семейството ти?

— Мама не е много добре. Загуби бебето. Как се наричаше? Спонтанен аборт.

Кат се запита на колко ли години е Али. Четирийсет и пет? И шест? Вече имаше момче и момиче. На някои жени обаче все не им стига. Не разбират, че е време да спрат да раждат и да започнат да ги отглеждат.

Сервитьорът се върна.

— Готови ли сте да поръчате?

Джейк разгледа менюто с внимание, сякаш за пръв път виждаше подобно нещо.

— Ще взема винегрет.

Сервитьорът подбели очи към тавана и шумно въздъхна. Замълча.

— Аз също — продума Кат сред мълчанието.

— Винегрет — изрече ядно сервитьорът — е сос за салата.

— Известно ни е — отвърна Кат. Ние сме на диетата на Аткинс.

Сервитьорът се отдалечи. Кат и Джейк се усмихнаха съучастнически. Отдавна не се беше случвало.

Сервитьорът се върна с кафе и две сребърни купички с винегрет.

— Лъжици? — попита.

— Да, моля — отвърна Кат.

Двамата опитаха от соса за салата и направиха физиономия.

— Отвратително — изкоментира Джейк.

— Да, следващия път ще знаеш.

Той втренчи поглед в кафето си.