Светът е пълен с чудеса

— Още един опит?

Тя поклати глава.

— Никакви опити повече.

— О, хайде! Стига, Джес!

Отсега знаеше, че няма да се получи. Виждаше го изписано на лицето, което обичаше толкова много. Тази история я бе смазала и това късаше сърцето му.

— Каквито и надежди да ти дават, има шанс да не се получи. Съществува възможността за неуспех и човек трябва да е подготвен. А аз не мога да понеса още един неуспех, Паоло. Съжалявам. Но вече имам усещането, че една голяма част от мен липсва.

Затова сега прекарваха свободното си време в оглеждане на къщи на границата между града и провинцията, където живееха много хора, които искаха да се махнат от Лондон, но не можеха да си позволят да избягат твърде далече. Град в провинцията, така го нарече агентката. Оказа се, че това е най-новата мода.

Джесика го реши, защото според нея зеленото кътче от Лондон, където живееха, западаше. Дори там вече имаше банди и наркотици, а градът ставаше все по-опасен и човек по-трудно можеше да се изолира от него. Но Паоло знаеше, че решението й нямаше нищо общо с престъпността пред прага им.

Причината беше стаята в дъното на къщата. Стаята с нов килим, жълти стени и креватче от петия етаж на „Джон Луис“. Налагаше се да се махнат, заради детската стая, която беше приготвил преди спонтанния аборт на Джесика, а сега не можеха да я променят. Не можеха да я използват, а сърце не им даваше да я преобзаведат. Можеха само да се махнат.

Паоло обърна гръб на божествената светлина от басейна и влезе в къщата. Беше красива — един от онези солидни домове, построени точно преди войната за някой заможен лондончанин в по-зелена и чиста среда. Ала какво щяха да правят с такава огромна къща? Само двамата?

Той последва гласовете на Джесика и агентката в една от стаите на първия етаж. Замръзна, когато пристъпи прага. Беше детска стая.

Навсякъде по пода бяха разхвърляни детски играчки. Жаба колкото дете. Някаква музикална мечка. Много полуразкъсани детски книжки от онези, при които дърпаш някакъв картонен палец и изскача усмихнато картонено животно. В дъното на стаята едно бяло креватче стоеше като олтар.

— Хубави високи тавани — подчерта агентката, настъпвайки прасе с часовников механизъм с тока на обувката си.

Паоло отиде при съпругата си.

— Джес?

Осъзна, че пет пари не дава къде ще живеят. Стига да беше с жена си. Да затворят входната врата и да се освободят от всички.

Тя гледаше втренчено креватчето.

— Идеално е за времето, когато ще защъпуркат малки крачета — не преставаше агентката. — Освен това наоколо има много добри училища.

Джесика кимна замислено, сякаш се съгласяваше с някакъв вътрешен глас, не с този на агентката.

— Ще махна всичко — каза. — Нищо няма да оставя.

Гласът й беше спокоен и делови, но съпругът й видя очите й и тъй като познаваше сърцето й, беше сигурен, че жена му се задавя от скръб, каквато той не можеше да си представи.

Паоло си помисли, че вероятно брат му има право. Може би жените се променят, след като родят. Може би се променяха по начин, който не си сънувал.

Паоло нямаше този опит. Само знаеше, че един ден брат му щеше да разбере какво му е. И да види какво става, ако една жена не може да има деца.

Глава 12

Доктор Лоуфорд досега не беше идвал в жилището й. Меган се засрами от занемарения му вид, теснотията, от гащите, които съхнеха на радиатора, и небрежно хвърления на пода учебник.

Но докато силните му кокалести пръсти внимателно преглеждаха лицето й, се засрами най-вече от това, че се нуждаеше от грижите му.

Срам, рече си Меган. Лекар и срам, хубава работа!

Имаше драскотина на едната буза, но като оставим настрана пулсиращата цицина на челото й, болката беше най-вече в ръцете й, които бяха поели повечето удари. Ако не друго, поне това бе успяла да направи. Може би все пак уроците при Рори не са били напразни.

Лоуфорд й мереше кръвното, когато се чу звънецът отдолу. Видя Джесика и Кат на малкия мръсен монитор и ги пусна.

— Сестрите ми — обясни на Лоуфорд.

Те се изкатериха по стълбите. Джесика погледна Меган и избухна в сълзи.

— Няма нищо, Джес.

— Копелета! — изруга Кат. — За тях няма нищо свято!

— Така е — съгласи се Меган. — Не и в „Съни Вю“.

— Ами бебето? — попита Джесика.

— Бебето е добре — успокои я Меган. — И аз съм добре.

— Бебето е добре? Попи е добре?

— Нищо й няма. Направиха ми ултразвук. В болницата. Всичко е нормално.

— Трябва да напуснеш това място, Меган — обади се Кат. — Много е опасно.

— И аз това й казвам — включи се Лоуфорд. Трите сестри втренчиха погледи в него. — Тези животни не заслужават нашата Меган — продължи той. — Тя трябва да си потърси някоя малка хубава практика на Харли Стрийт.

Меган не разбираше дали се шегува.

— Хайде — подкани я той. — Дай да ти премеря кръвното.

Меган ги запозна, седна на единичното легло и нави ръкав. Кат прегърна през рамо Джесика и двете зачакаха мълчаливо Лоуфорд да си свърши работата.

— Ще трябва да го следиш — рече.

— Колко е?

— Сто и осемдесет на деветдесет и пет.

— Същото като в болницата. Би трябвало вече да се е нормализирало.

— Да.