Светът е пълен с чудеса

И той й повярва. Това никога нямаше да бъде достатъчно.

Меган изкачваше с усилие бетонните стъпала на „Съни Вю“.

Вътре в нея бебето спеше. Тя — вече със сигурност знаеше, че е „тя“ — винаги спеше, когато Меган се движеше, ритмичното люшкане на работния ден приспиваше нероденото момиченце. Обаче, когато Меган се опитваше да спи, малкото юмруче или краче започваше да блъска с обезпокоителна сила по стената на матката й.

Ето това е моето момиче, рече си Меган, и поглади два пъти огромния си корем със собственически жест, който се бе превърнал в нейна втора природа.

Попи. Моята дъщеря, Попи. Мястото вече й бе отесняло.

В двайсет и деветата седмица Меган вече не можеше да познае собственото си тяло. По новите й гърди се виеха дебели сини вени. Стрии по корема и бедрата, които сърбяха. Събуждаше се на всеки час, за да се чеше, да пишка или от силното ритане на Попи.

Близо до върха на каменното стълбище, от което се откриваше мрачната гледка на разпрострелия се „Хакни“, Меган почувства контракция.

Усещането беше по-скоро неприятно, отколкото болезнено и макар че сърцето й се сви от страх, знаеше, че контракцията е лъжлива. Това бяха така наречените контракции Бракстън-Хикс. Фалшив позив за раждане — нещо като репетиция за гала вечерта.

Седна на студените каменни стъпала и зачака неприятното усещане да премине. Бледо слабо дете с бейзболна шапка прекара огромното си колело покрай нея, докато тя въртеше глезени и нежно галеше корема си.

— Още не, Попи — прошепна. — Още не.

Като се изправи с мъка, Меган отиде до вратата на госпожа Марли. Трашметълът, който се чуваше отвътре, тресеше прозорците. Меган почука с въздишка. Никаква реакция. Затропа по-силно и по-продължително. Госпожа Марли отвори вратата. Музиката блъсна Меган в лицето като горещ въздух от отворена фурна и отстъпи. Госпожа Марли я изгледа студено, цигарата висеше от долната й устна.

— Дейзи е вътре — измърмори тя. После надменността й прерасна в насмешка, когато забеляза издадения корем на Меган. — Зарязал те е, а, скъпа?

Без да я удостои с внимание, Меган влезе в апартамента. Беше още по-мръсен и разхвърлян от обичайното. Безброй мръсни дрехи и вонящи остатъци от доставена храна се въргаляха наоколо. По земята имаше изпочупени играчки и — неизвестно как — дванайсетина телевизора и DVD плейъра, набутани в ъгъла. Дейзи лежеше на дивана, завита до брадичката с одеяло „Хелоу, Кити“ и с наполовина изядена кифла в малката й ръка.

Меган клекна до нея и се усмихна.

— Може ли да намалите малко музиката? — изрече тя, без да се обръща.

— Брат ми — обясни госпожа Марли. — Уорън. Казва, че музиката не може да се оцени, ако е тиха. Затова го изритаха от общинския апартамент.

Отпуснат кокалест младеж с долнище „Адидас“ влезе в стаята и запали цигара. Погледна похотливо Меган и се почеса по слабините.

— Бихте ли намалили музиката?

— Дреме ми на оная работа — отвърна той. — Имам право да слушам музика.

Отиде в спалнята, като остави след себе си цигарен дим и разярено негодувание. Меган се обърна към Дейзи, очевидно нищо не можеше да направи.

Детето се оплакваше от болки в корема. Меган я прегледа, премери температурата й и забеляза колко бързо излапа остатъка от кифлата. Явно имаше апетит.

— Дейзи? — привлече вниманието й Меган.

— Да, госпожице.

— В училище тормози ли те някой?

Мълчание.

— Елвис ми взема парите за закуска.

— Ужасно. Не можеш ли да се оплачеш на учителката? Или на майката на Елвис?

Без отговор.

— Рекох, че е апендицитът — даде диагнозата си госпожа Марли. — Трябва да й се извади.

— Нищо й няма на Дейзи — обясни Меган и се изправи. — Тормозили са я в училище.

— И преди сбърка — изрече нападателно госпожа Марли. — Мислиш се за много умна. Вириш нос тук. И сгреши, нали? Никой не тормози моята Дейзи.

— Госпожо Марли — започна Меган. И тогава я видя. Стърчеше изпод дивана. Небрежно мушната в кутия от пица. Спринцовка. Меган бързо прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона.

— На кого се обаждаш, мадам Боклук?

— На социалните служби — отговори Меган.

Госпожа Марли не губи време, за да спори. Отиде в спалнята да доведе брат си. Меган смътно долавяше врявата зад гърба си. Говоренето на висок глас, трашметъла и детското хлипане.

Предварително записан глас й казваше да натисне звездичката два пъти, когато той я сграбчи изотзад. Около шията й се сключи ръка и я дръпна от телефона, събаряйки я на земята.

Би трябвало да мога да се справя. Четири години вадо-рю карате. Би трябвало да знам какво да направя. Да смажа коляното му с токче. Да сграбча слабините му. Да потърся нервните окончания на китката му. Но умът й беше като бяло петно. Не можеше да си спомни нищо от уроците на Рори всяка сряда в продължение на години.

Уорън Марли й крещеше цинични заплахи, докато удряше главата й в стената, после я придърпваше и отново я блъскаше. Като стенобойна машина.

— Имам право, крава такава — беснееше той. — Имам шибаното право да правя каквото си искам.