Светът е пълен с чудеса

Той отиде в кухнята и затърси във фризера нещо по-питателно за нея. Спагети и сос с месо и може би малко зелена салата, ако беше останало нещо в хладилника. Искаше да приготви нещо хубаво за съпругата си.

Хората си мислеха, че я обича заради външния й вид. И разбира се, така започна. Ала у Джесика имаше някаква вътрешна храброст, тя не беше толкова крехка, колкото изглеждаше, личеше си от начина, по който вирваше брадичка, когато природата й казваше да забие поглед в земята и да наведе глава.

Когато те поглеждаше, го правеше с вирната брадичка и той си мислеше за този неин навик, докато приготвяше вечерята им, като от време на време отиваше до вратата, за да се увери, че тя е добре. И всеки път Джесика вдигаше очи от списанието и му се усмихваше с вирната брадичка, както винаги, и той й отвръщаше с усмивка.

Нямаше нужда от думи.

Когато яденето беше готово, той отиде в хола с поднос, върху който имаше две димящи чинии със спагети, две салати от поувехнали марули и меки домати и бутилка от най-доброто вино от запасите им.

— Специалитетът на дома — обяви Паоло. — Прочутите спагети „Барези“ по болонски.

Притесняваше се да не каже, че не е гладна, но тя остави списанието и потри ръце.

— На масата ли искаш да се храним или в скута? — попита тя и спусна крака на пода. Той погледна босите й стъпала и сърцето му се присви от копнеж.

— Ти как искаш? — попита на свой ред и остави чиниите на малката масичка. Започна да отваря бутилката „Бароло“. Трябва да го оставя да диша, помисли си той.

— Тук ми е добре — отвърна Джесика.

— Тогава нека да се храним тук.

Вечеряха пред телевизора, отпивайки от червеното вино, докато обсъждаха задачите за следващия ден в работата му.

Вратите бяха заключени, всички завеси бяха спуснати, бяха в безопасност, на топло и добре нахранени и сякаш бяха последните трима души на света.

Джесика, Паоло и нероденото им дете.

— Каква е тази песен? — попита Джесика.

Седеше на най-горното стъпало на стълбището. В подножието му Клои на четири крака сумтеше и пухтеше към нея, като че ли изкачваше своя Еверест, докато Наоко я следваше плътно отзад, готова да я хване, ако се претърколи. Клои бавно катереше стълбите, пухтеше през залъгалката си „Хелоу, Кити“, закрепена в единия край на устата, размахваше малките си ръчички високо над главата, сякаш плуваше и влачеше розовите си коленца към следващото стъпало. Наоко й запя на японски:

Майго но,

майго но,

конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

— Една глупава детска песничка — усмихна се Наоко. — За един полицай, който е куче и намира изгубило се котенце.

— Тя я обожава.

Наистина. През цялата седмица Клои беше кисела, защото й пробиваше голям зъб и венците я боляха. Успокояваха я само определени неща.

Обичаше да дъвче силно — определено не смучеше — залъгалката „Хелоу, Кити“. Обичаше играта с катеренето по стълбите. И тази напевна японска песничка.

На Клои никога не й омръзваха нещата, които обичаше. Искаше да ги прави до безкрай и начаса ревваше с пълно гърло, ако не се подчиняха на заповедите й. Наоко и Клои идваха в къщата всеки ден през тази седмица. По свой си различен начин Джесика и Наоко бяха самотни. Сама по цял ден с Клои, Наоко жадуваше за компанията на друг възрастен, а присъствието на Наоко и Клои явно облекчаваше някаква дълбока рана у Джесика. Беше взаимноизгодно за всички. Наоко можеше да води разговор, различен от издаването на бебешки звуци. Джесика беше доволна да има компания в къщата, която бе потискащо тиха, докато съпругът й не се прибереше.

Джесика забавляваше Клои, докато Наоко й намачкваше храната — периодът с млякото беше надраснат и сега ядеше твърди храни, но намачкани на каша, пригодена за четирите й зъба. Джесика можеше да я преобува, къпеше я и я приспиваше. Само дето не можеше да й пее специалната песен. Но като че ли вече бе научила повечето думи.

Майго но,

майго но,

майго но, конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

— Котето не може да каже на полицая къде живее, нито как се казва — продължи Наоко. Силите на Клои бяха привършили почти в края на стълбището и тя заплака. — Само плаче.

Майго но,

майго но,

конеко-чан.

Аната но оучи уа докодесука?

Оучи о китемо уакаранаи,

намае о китемо уакаранаи.

Мяу, мяу, мяу, мяу,

мяу, мяу, мяу, мяу!

Наите бакари иру, конеко-чан.

Ину-но, омауари-сан

Конатте Шиматте.

Аф, аф, аф, аф,

аф, аф, аф, аф!

Клои възвърна силите си и пропълзя през последните две стъпала. Джесика я вдигна и я целуна силно по бузата. Както винаги нежната бебешка кожа я порази. Разтапящата сърцето ментовосвежа млечна мекота. Джесика взе Клои в скута си и Наоко седна до тях. Чувстваха се удобно в компанията си. Най-после се бяха сприятелили истински.

— Кажи ми какво означава — помоли Джесика.