Тайната на Шефака

— Той умря, когато бях малко момиче и тъкмо бях научила от него молитвата, но бащата на моята майка ми е разказвал за него. Той е отишъл заедно с други в Стамбул от един далечен град, който се казва Прениз, за да свири заедно с тях на каманче (виолина). Аллах не е бил милостив към тях и той тръгва с един ингилиз към Халеп32 и Мосул. Ингилизът си отишъл, той останал. Станал дженкджи33 на мютесарифа и когато трябвало да воюва срещу абу садман; те го пленили. Останал при тях и дъщерята на моя дядо му станала жена. По-нататък за съжаление не знам нищо.

— Шефака, твоят баща е бил от моята страна. Аз често съм ходил в града, от който той е излязъл. Те го нарече Прениз, но той се нарича Пресниц, и много мъже и жени, момчета и момичета тръгват оттам по далечни страни, за да пеят и свирят на разни инструменти.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) — извика тя, изплясквайки ръце. — Ти си виждал града на моя баща? Говориш езика на моята молитва? Ох, сигурно ще можеш да прочетеш и талисмана ми?

— Какъв талисман?

— Бащата на моята майка ми го даде. Той е единственото нещо, което моят баща все още е притежавал от твоята страна и народа си. По него има някакви линии и точки и надпис, който никой не може да разчете.

— Покажи ми го!

Шефака се върна зад паравана. Сигурно носеше „талисмана“ върху сърцето си. Когато излезе отново, ми подаде един лист от бележник, сгънат няколко пъти в увит в четириъгълно парче овча кожа. Разгърнах го и видях… „Аничка от Тарау“, композирана за четири смесени гласа. Колкото и да търсих, не намерих някакъв надпис или име.

— О, Шефака, аз мога да прочета този талисман, той е написан на матерния ми език. Само че той не трябва да се изговаря, а да се пее. Да ти го изпея ли?

— Ефенди, дано наистина пожелаеш да го сториш!

— Слушай тогава!

Изпях всички строфи на песента. Никога не бях пял с такова удоволствие и с такава всеотдайност както тази проста песничка в йилака на Шери Шир. Когато свърших, цялото друго отделение на къщата и „хармана“ отпред бяха изпълнени с хора. Никой не смееше дума да каже. Силата на немската песен бе грабнала душата на кюрдите, макар да не разбираха текста.

— О, красива Утринна зора — попитах, — да ти разкажа ли за красивата страна, за добрия народ на твоя баща? Да ти изпея ли още много други песни, които той е пял и свирил на каманче?

Сините й очи просветнаха в признателен поглед.

— О, ефенди, стори го и аз ще се моля за теб на Аллах и Пророка, докато съм жива!

— Да, стори го, ходих! — помоли Хамза Мертан, мъжът на красивата внучка на немското отечество. — Ти ще ни преведеш думите на талисмана и ще бъдеш гост на нашето племе, докато ти харесва.

Този мъж и тази жена се бяха обикнали. А и кой ли не би обикнал Шефака, Утринната зора! Старият Герой лъв също се надигна. Улавяйки ръката ми, той помоли с висок глас:

— Ходих, жената на моя син те нарича ефенди. Да, ти си Кара бен Немзи ефенди, един велик учен и храбър воин, който не познава страх и малодушие. Ти си достоен да бъдеш приет сред сипах (бранник, поборник) на себари. Ти пощади живота на кюрдите, макар че те предадоха, а после бяха в ръката ти. В твоята страна сигурно живеят мъдри мислители, дръзки ратници, милостиви победители и много красиви, верни жени. Песните на твоя народ са нежни като шепнещ лист и могъщи като ревящ лъв. Ти трябва да ни разкажеш за тази страна и за този народ. Ще бъдеш наш миван, гост, и никой няма да докосне косъм от главата ти. Ние се домогвахме до твоя араб и до оръжието ви, но те ще си останат при теб, а когато си тръгнеш от нас, ще те придружим през планини и долини, заклевам ти се!

Оттогава минаха много години, но и днес, когато чуя да ломоти някой сладък детски глас, си спомням за онази вечер в страничната долина на Заб. Спомнят ли си от време на време също за мен онези себариски воини, онази очарователна жена? Ходех те б’елит, на Шефака! (Бог да те пази, о, Утринна зора!)