Тайната на Шефака

— Селям алейкум! — поздрави Халеф по арабски. Кюрдският не му беше силен.

— Алейкум ес селям! — отговори бързо жената. Халеф направи радостно изненадана физиономия.

— Как? Ти говориш езика на Корана? — попита.

— Да — отвърна тя.

— Хамдулиллах (Слава на Аллах), защото сега не е нужно да бъда ням!

— Кой си? — осведоми се тя.

— Знай, о, роза на тази долина, о, звезда на този йилак, че аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, придружител и закрилник на този голям герой, когото виждаш пред себе си. Ние сме извършили много дела и преживели големи приключения. По-натам…

— Отведете конете си отзад! — прекъсна го с остър глас влезлият след нас домакин.

Същевременно улових един знак, с който подсказа на домашните си да не ни отрупват с прекомерно гостоприемство.

Ето защо рекох също така остро:

— Шери Шир, погрижи се тези три животни да получат вода и фураж. Но си отбележи, моят спътник ще застреля всеки кюрд, осмелил се да докосне кое да е от тях. Аз самият ще пристъпя като гост в жилището ти, за да си отдъхна.

След няколко кратки напътствия към Халеф влязох в лявото помещение. По твърдо утъпканата земя лежаха покрай стените дебели хасъри от слама и тръстика, а в средата при главната стена се виждаше една издигнатост, застлана с килим. Сигурно беше почетното място и аз нито за миг не се поколебах да го заема. Оставяйки двете пушки непосредствено до себе си, се настаних в позата, която турчинът нарича „рахат отуярмак“, почивка на крайниците.

— Позволи да ти прибера оръжията! — каза домакинът, последвал ме със сина си и неговата жена.

— Един се’идвар22 никога не се разделя със своите оръжия — отговорих му аз, — точно както един суар23 от коня си. Който посмее да докосне животното или някое от оръжията ми, ще срещне смъртта. За тази предпазливост носиш вината единствено ти.

— Защо?

— Не изпълни задължението си на приятел да ми кажеш добре дошъл в твоята хани. Принуждаваш ме да гледам с подозрение на теб и хората ти.

— Аз съм твой приятел и ще те съветвам само за неща, които биха съхранили живота ти.

— Аха, сега ми ставаш ясен! Казвам ти, Кара бен Немзи ефенди не се нуждае от съветите ти. Моят живот се намира в ръката на Бога. Той ми е дал тези оръжия да го браня. Тук има стомни с вода, а там хляб за много дни. Трябва ли да ти тегля един куршум и да използвам после къщата ти като крепост, от която ще ми е лесно да изпращам твоите себари ред поред в Джехенната?

— Ние също имаме оръжия!

— Я стига, те не чинят нищо. А моите никога не пропускат и преди още пръст да си мръднал, ще се събереш със своята дедк. Кой е този млад воин?

— Синът ми.

— А тази жена?

— Тя е негова съпруга.

— Значи съзнаваш, че не само себе си, но и тях ще поведеш към гибел. Аз не съм кур’о24 който позволява да си правят майтап с него.

— Ходих, аз не мога да сторя нищо, без да съм питал преди туй моите мъже.

— Излиза, че долу в долината си ми казал неистината. Чуй какво съм решил. Тази къща сега принадлежи на мен. Само ти, твоят син и жена му имат право да влизат в нея. Входът е пред очите ми. Всеки друг, който дръзне да пристъпи вътре, ще бъде застрелян от мен. Ти и жена ти ще можете свободно да влизате и излизате, а синът ти ще остане в това помещение. Не ми ли донесеш до времето, когато слънцето застане най-високо, хабера, че съм твой гост, ще го застрелям. Виж, пушката е в ръката ми…

Шери Шир поиска да ме прекъсне, но аз се надигнах и му дадох знак за мълчание.

— Тихо! Сега върви, защото, в името на ходех, Всезнаещия, кажеш ли още една дума, ще ви застрелям и двамата!

Вярно, че държането ми беше дръзко, но аз никога не съм принадлежал към онези, които мислят, че пътешественикът трябва смирено и отстъпчиво да странства сред племената. Дългът към родина и народ изисква да се държиш като мъж. Човек трябва да има верен, остър поглед, за да умее да различи дали смелост или хитрост, нож или… кесия ще доведат до целта. Не бях сбъркал в сметките си. Старейшината на селото се вторачи безмълвно в дулото на моята насочена към него пушка. Такова нещо никога не му се бе случвало. Уплаши се.

— Тръгвам, господарю! — изговори след време, обърна се и изчезна.

Сега бях убеден, че съм спечелил играта. Отправих дулото на оръжието си към сина и му повелих:

— Седни в онзи ъгъл!

Той остана с инатлива физиономия на мястото си, а очите му се плъзнаха търсещо по накачените на стената зад мен оръжия.

— Ще броя до три — прибавих. — Едно… две…

Сега се обърна бавно и седна на посоченото място. Младата жена все още стоеше права пред мен. Лицето й беше мъртвешки бяло, а в очите потрепваше тревога.

— О, ходих, наистина ли искаш да ни убиеш? — попита тихо.

— Аллах йихфасак! (Аллах да те закриля!) — отвърнах на арабски. — Един воин не убива жени.

— Но Хамза Мертал, моя мъж, ще погубиш?

— Да, ако събранието на старейшините не реши, че трябва да бъда свободен.

— Познаваш ли обичаите на кюрдите, ефенди?

— Да.

— Знаеш ли също, че при тях е в безопасност онзи, който се поставя под закрилата на жените?

— Да.

— Мога ли аз да те закрилям?

— Мен, хората ми, животните и всичко, което притежавам?

— Да.