Тайната на Шефака

— Те сигурно случайно са се натъкнали на тоя емджерг6. Забелязаха ни. Какво ще заповядаш, господарю?

— Знаеш ли някой сигурен път през планините Тура Гхара към Акра или изворите на река Акра?

— Да. Какво се каниш да правиш там?

— Искам да опозная онези земи. Ще тръгнем тук надясно и така, струва ми се, ще можем да се изплъзнем.

— Няма да можем да се измъкнем на враговете, господарю, защото долината там е затворена от скали, които достигат до водата. Никой кон не е в състояние да ги изкатери.

— Добре, тогава ще яздим срещу мъжете.

— И после?

— Какво ще правим после, ще видим. При всички случаи ще се държиш миролюбиво. Ти си наш водач, наистина, но не техен враг. На теб нищо няма да ти се случи.

— Господарю, откак знам, че имаш мелек та’ус, вече не съм техен хемшер7. Ако се наложи, ще се бия с теб срещу тях.

— Забранявам ти го! Ти, както виждам, си храбър мъж, но твоят нож с нищо не може да ни бъде полезен.

— Тогава ми дай едно от твоите оръжия!

— Не знаеш как се употребяват.

— Прави тогава каквото искаш. Но аз се заклевам в светилището на Ади, че няма да се отдръпна от страната ти!

Въпреки думите ми и въпреки простия си нож храбрият йесиди беше съюзник, който не бе за подценяване. Имаше кураж и съдейки по мускулестите му маймунски ръце би трябвало да притежава истинска мечешка сила. Тримата имахме трийсет кюрди пред себе си и двайсет зад нас.

Положението следователно в никой случай не бе приятно, но нашите оръжия ги превъзхождаха, а и още не беше доказано, че намеренията им към нас са враждебни.

И тъй, потеглихме към възвишението, срещу себари-кюрдите. Като забелязаха това, те спряха и образуваха един полукръг, в чиято среда се намираше предводителят. Той носеше по кюрдски обичай една огромна чалма, турска дреха, притегната от украсен със сребърни плочки силях, и отгоре аба8 на червени и черни ивици. В силяха беше затъкнал нож и стар пищов, а напреко над върха на седлото държеше дълга персийска кремъклиика, която не можеше да ми вдъхне ни най-малък респект. Придружителите му бяха подобно облечени и носеха най-вече фитилни пушки или дълги бамбукови копия.

Един поглед назад ме убеди, че и ширвани са достигнали отвъдния бряг.

— Двамата пратеници на твоя повелител при себари ли са? — попитах поклонника на Дявола.

— Не, господарю. Сигурно са останали назад, за да не се издадат.

Когато приближихме полукръга на дванайсет конски дължини, аз спрях.

— Сабах ’л кхир! (Добро утро!) — поздравих предводителя.

— Ходех т’аеес шкехт! (Господ да те пази!) — отвърна той двусмислено. — Кой си?

— Кой съм, ти си чул от двамата мъже, изпратени от Мелеф. Ами ти кой си?

Той се посмути, но бързо се окопити и отговори:

— Кой има правото тук да пита „Ту ки-е?“ (Кой си?), ти или аз?

— Аз единствено, защото ти добре знаеш кой съм, но аз — не!

Изговорих тези думи с твърд глас и се заиграх с карабината „Хенри“. Бях доказал на ширвани-кюрдите, че тази многозарядна пушка е опасно оръжие, и бях убеден, че пратениците са обърнали специално внимание на себари върху пушките ни и са ги предупредили. Лекият намек оказа своето въздействие, защото мъжът отговори:

— Аз съм малкоегунд на бивака, разположен отвъд планините, и ме наричат Шери Шир9.

— Ти имаш едно чудесно име, защото един герой е гостолюбив, а в силния лъв няма притворство. Мелеф сигурно те е уведомил, че желая да пристъпя като гост в твоя йилак10. Ще ти заплатя всичко, от което имам необходимост, а на утрото ще си продължа с мир.

— Лъжеш се. Мелеф ме извести, че ти си гяур, който омърсява жилището на истинския вярващ. Ти ще видиш нашия бивак, но само като пленник.

— При това положение позволи да говоря първо с Мелеф!

Видях, че ширвани-кюрдите са навлезли във водата, и реших незабавно да се възползвам от това обстоятелство, показвайки на себари колко са опасни нашите оръжия. В миг обърнах коня и препуснах към реката. Халеф ме последва, зад него се понесе йесиди и на края себари те. Мелеф беше най-предният във водата.

— Назад, гамси11 — викнах му аз, — иначе ще се нагълташ с вода!

Мелеф не се вслуша в думите. Вдигнах карабината. Човешка кръв не исках да проливам. Първият ми куршум улучи коня му някъде в областта на окото. Той изчезна заедно с него. Два, три, шест пъти стрелях със същия успех. Лишените от седла ездачи заплуваха уплашено към отвъдния бряг, а другите не се чудиха дълго да ги последват. Всичко това се случи за не повече от минута. Халеф междувременно бе вдигнал своята двуцевка, за да ми прикрива гърба от себари, но те предпазливо бяха спрели на известно разстояние. Сега се обърнах отново към техния малкоегунд: