Тайната на Шефака

— Така ни наричат, о, господарю — отвърна той и след кратка пауза добави: — Сега сигурно повече няма да ми се доверяваш?

— Как стигна до този въпрос?

— Никога ли не си чувал колко лошо говорят хората за нас?

— Често съм чувал, но въпреки това ти вярвам. Сред йесиди аз съм срещал повече добри хора отколкото сред следовниците на Мохамед и техните шейхове и кавали са ми приятели.

Той ме погледна изненадано.

— Ходих, ти познаваш главатарите и жреците на йесиди!

— Да. За Големия празник бях в Баадри и гост в Шейх Ади.

— Прощавай, о, господарю. За Големия празник мюсюлманин не бива допускан.

— Аз съм християнин. Но хаджи Халеф е мерд ел ислюм и въпреки това бе допуснат.

Видях невярващата физиономия на йесиди и измъкнах моя мелек та’ус, който носех окачен на шнур на врата под дрехата си. Едва съгледал малката фигурка, той се провикна удивен:

— Мелекта’ус, който получават само най-големите довереници на мир шейх кхан! Господарю, ако ти наистина си християнин, то името ти е Кара бен Немзи ефенди!

— Така ме наричат в тези страни.

— Значи ти си чуждоземецът, който се би заедно с нашите навремето срещу войниците на мютесарифа на Мосул?

— Да. На сбогуване мир шейх кхан ми даде мелек та’уса като разпознавателен знак, ако се нуждая от услугите на някой йесиди.

— Ходих, всеки йесиди с готовност ще даде живота си за теб, като съгледа този скъпоценен знак. Заповядай какво да сторя и аз ще сторя всичко!

— От теб желая само благополучно да стигнем до себари-кюрдите.

— Това ще стане, о господарю. Ето я Бююкзаб, а там до брега лежи един келлек, който ще ни пренесе през водата.

— Кому принадлежи салът?

— Малкоегунд го направи, но всеки жител може да го ползва.

— Никой друг?

— Никой.

— Значи преди нас тук са се прехвърлили жители на селото?

— Днес?

— Да. Виж тук пресните следи от два коня! Келлекът е лежал вдясно, а ездачите са слезли там. Влажните стръкове почти са се изправили — били са стъпкани преди около час. Каква работа имат двамата там отсреща? Реката образува границата. Следователно те могат да отидат само при кюрдите себари. Защо тези хора не са яздили с нас?

— Ходих, това сигурно са били мъже от друго село или членове на друго племе, които са намерили сала и са се възползвали от него.

— Не, двамата мъже са от вашето село. Моят спътник ги е забелязал, когато са потеглили с конете.

Той се загледа замислено пред себе си и неволно сложи ръка върху дръжката на ножа, представляващ единственото му оръжие.

— Господарю — рече после, вдигайки искрен поглед, — аз не зная нищо за тази работа. Ти наистина ли ми се доверяваш?

— Да, напълно.

— Възможно е да се намираш в опасност, защото Мелеф обича повече неверността от верността. Вие носите ценни оръжия и други неща, които не могат да се видят и купят по тези места. Докато бяхте наши гости, той не биваше да ви вземе нищо. Сега обаче може да стори каквото му е угодно.

— И какво би било то?

— Мелеф ще предупреди предводителя на себари да ви откажат гостоприемството и двамата ще си поделят сетне нещата, които носите с вас.

— В този случай Мелеф не би трябвало да се е върнал в селото, а да ни следва.

— Така мисля и аз. Какво ще правиш?

— Ще се убедя дали правилно предполагаме и ако е така, ще те пратя обратно.

— Ходих, няма да го сториш!

— Въпреки това ще го сторя. Мелеф е твой господар, ти не бива да предприемаш нищо против неговата воля.

— Той повече няма да ми бъде господар. Мразя ги тези кюрди. Отдавна се канех да ги напусна и да ида на запад, ама не ме пускаха.

— А близките ти?

— Ходих, аз нямам ни баща и майка, ни жена и деца. Не притежавам нищо повече от това, което виждаш тук при мен. Конят е на Мелеф. Искам да отида в Баадри при мир шейх кхан. Вземи ме със себе си, ходих, и ще ти бъда благодарен докато съм жив!

— Знам, че те третират едва ли не като роб и би трябвало да се чувстваш много нещастен, но по-късно ще мога да взема решение относно желанието ти. Умееш ли да плуваш?

— Да, господарю. Келлека ли трябва да докарам?

— Не. Вие сега ще плувате до другия бряг и ще се скриете отсреща в гъсталака от чинари и биех5. Аз междувременно ще яздя обратно, за да разузная дали предводителят на ширвани ни следва. Напред!

Двамата насочиха конете си към водата, а аз обърнах своя. В тръс достигнах близкото възвишение, от което бяхме дошли, и оттук действително различих Мелеф с всичките му ширвани-кюрди. Те тъкмо свърнаха по-нагоре от моето наблюдателно място в една клисура. Бяха описали дъга, за да останат скрити за нас. Ако и аз исках да не бъда забелязан от тях, не биваше да губя време. Препуснах в галоп към реката и когато жребецът навлезе във водата, вдигнах оръжията нависоко, за да ги предпазя от намокряне.

— Ходих — викна ми йесиди, — преследват ли ни?

— Да.

— В такъв случай сме изгубени.

— Как така?

— Погледни нагоре!

Посочи към веригата хълмове от тази страна на Заб, ограничаваща речната долина. Различих един отряд от може би трийсет ездачи, които се спускаха към нас.

— Това себари-кюрди ли са?

— Да, господарю.

— Според мен двамата ширвани не може да са стигнали най-близкия бивак на себари!