Тайната на Шефака

Дотук всички се бяхме държали мълчаливо. Моите мисли бяха отправени към опасността, в която на всяка крачка се намирахме. С три изстрела или три добре прицелени стрели яздещите зад нас кюрди можеха да ни убият. Но от моята стойка трябваше да съзнаят, че поне яздещият редом с мен малкоегунд щеше да е изгубен. Той даваше вид, сякаш не забелязва револвера, който отдавна бях измъкнал от пояса. След дълга пауза ме попита:

— Пълното ти име е Кара бен Немзи ефенди, нали?

— Да. Кой ти го каза?

— Двамата ширвани. Ти си другоземецът от долината Дерадж. Застрелвал си бил лъвове съвсем сам и посред тъмна нощ?

— Да, с пушката, която виждаш на гърба ми.

— Защо носиш две пушки със себе си?

— Голямата е за могъщи животни и далечни разстояния. По-малката вземам, когато врагът е многоброен и близо. Нея не е необходимо да зареждам.

— Такива оръжия при нас няма. Твоят народ трябва да е много умен. Ти ще отседнеш при мен и ще ми разкажеш за далечни страни и всичко онова, което си научил. Виждаш ли къщите там вдясно горе, високо в планината?

— Виждам ги.

— Това са нашите йилак, в които още живеем. Жегите на лятото вече отминаха.

— Ти си малкоегунд на твоето село. Имаш ли властта да защитиш един чужденец от хората си?

— Имам я — отговори Шери Шир гордо, но на мен ми се стори, че гласът му е малко несигурен.

Същевременно стисна коня с бедра и той загалопира по-бързо. Имах чувството, че иска да избегне други подобни въпроси.

За да стигнем от Заб до тук, ни трябваха два часа. След десет минути видях една засека от яки стволове, която се протегляше наляво и надясно в гората напреко през пътя. Бяхме достигнали селото. При един висок вик на малкоегунд се отвори тясна пролука, през която можехме да влезем поотделно с конете. И сега съгледах една поляна, изкачваща се почти до билото на планината. По нея бяха безредно разхвърляни колибите на селото, които всъщност би било по-добре да се нарекат блокхауси. Най-представителната от тях приличаше на малка крепост, изградена от дървесни стволове. Насочихме се към нея.

Овладя ме странно усещане. Чувствах се като мишка в капан. Искаше ми се веднага да обърна коня. Както по-късно чух, селото беше обитавано от приблизително триста души и всички те — мъже, жени и деца, се стекоха бързо, за да видят със собствените си очи редкия улов, който техните воини бяха направили.

— Това е моята хани20 — рече малкоегунд, слизайки от коня. — Влезте!

— Кажи преди туй, че съм твой миван21!

Шери Шир сви вежди.

— Не те ли нарекох вече свой приятел?

— При себари-кюрдите гост и приятел едно и също ли е?

— Аз съм твой приятел, това е достатъчно. Влезте!

Съзнавах, че наистина се намираме в капан, но какво можех да направя? Бяхме обградени от множество хора и дори да си проправехме път с оръжията, засеката беше толкова висока, че най-много моят жребец да успееше да я прескочи. А ако убиехме някой кюрд, щяхме в случай на благополучно измъкване да имаме цялата банда подире си. С кръвното отмъщение из тези диви планини шега не бива. Така че да покажем сила, хич не му бе мястото, но пък и страх да проявяваме, щеше да е също така голяма грешка.

— Хвала на теб, ако спазиш думата си — отговорих. — Върви напред!

Слязох и поведох врания за юздите. Моите двама придружители последваха примера ми.

— Конете ще останат на открито — рече Шери Шир. — В къщата няма място за тях.

Без животните щяхме да бъдем безпомощни. Преди да оставя врания си жребец, щях да прострелям поне дузина кюрди.

— Конете остават при нас — отвърнах. — Напред!

Избутах Шери Шир настрана и пристъпих в къщата, дърпайки Рих след себе си. Халеф и йесиди ме последваха. Приземният етаж на постройката твърде много напомняше немски хамбар с харман и навес за снопите. Беше разделен на две еднакво големи отделения, дясното от които, изглежда, служеше за събрания и съвещания, а лявото — като жилищно помещение. Малки правоъгълни дупки без стъкла заместваха прозорците. Двор нямаше, тъй като не забелязах друга врата. Двете отделения бяха разделени с рехав плет. В задната част своего рода подвижна стълба водеше към ниско таванско помещение. Не ще и съмнение, този йилак беше истински капан за мишки. Намерихме ли се вътре, другото щеше да си дойде по реда.

Първото лице, което съгледах във вътрешността на постройката, беше една млада кюрдска жена. Тя носеше турски шалвари, които позволяваха да се видят изящните глезени и малките, обути в чехли крачета. Син везан елек обгръщаше горната част на тялото й, а върху него носеше широк, отворен отпред кафтан, спускащ се до коленете. Черната коса бе подредена в тежки плитки, в които проблясваха златни и сребърни монети. Жената беше много красива, но най-красиви бяха големите небесносини очи, отправени към мен с любопитство и угриженост. Носеше на ръце едно прекрасно момиченце, което имаше същите сини очи като майката. Зад нея се надигна от земята млад кюрд. Приликата ми подсказа, че трябва да е син на Шери Шин. Той беше мъжът на красивата жена.

— Ни’вро ’л кер! (Добър ден!) — поздравих аз. Двамата кимнаха мълчаливо в отговор.