Тайната на Шефака

— Шест коня, без да зареждам. Видя ли? Ако исках, можех да застрелям всичките — и конете, и мъжете. Необходимо е само да вдигна тюфенка12 си, за да сваля когото си искам от вас от неговия хасп13. Отбележете си това! Вашите оръжия не ме плашат, защото който пръв ни застраши, пръв и ще умре. Аз не дойдох като душман14 при вас и поради това няма защо да се страхувате от нас. Исках да ям от вашия хляб и да пия от водата ви. Но след като отказвате на гладния и жадния онзи мерхамехт15, който Пророка е повелил на всички вярващи, копитата на нашите коне ще се отвърнат от вас. Аллах да даде добро здраве на вас и вашите деца!

По време на тези думи предпазливо бях заредил отново карабината — процедура, която кюрдите не познаваха. Сега обърнах коня надясно. Те бързо ми препречиха пътя и предводителят каза:

— Ходих, ти си един голям герой и ще дойдеш с нас!

— Не. Пленник на себари аз няма да стана.

— Ние няма да ви пуснем.

— Мислиш, че се страхуваме от някакви си келехшан16? Нашите коне бързо ще ни пренесат през вас. Погледни жребеца ми и ще повярваш!

Бях видял възхитените погледи, които Шери Шир едва съумяваше да отклони от животното. Всъщност беше опасно да обръщаме специално внимание върху него на тези общоизвестни конекрадци.

— Ти сам ли си отгледал арапа? — попита той.

— Не. Подарък ми е.

— Ходих, такъв кон никой човек не подарява!

— Мисли каквото искаш!

— От кого го имаш?

— От Мохамед Емин, шейха на хаддедихните от племето шаммар, който падна по-късно в битката.

Шери Шир подскочи на седлото.

— Рих17 ли се казва жребецът? — запита.

— Да.

— Господарю, тогава ти си чуждоземецът, който е взел участие в гибелното сражение в долината Дерадж и получил от другата страна на реката коня като подарък?

— Да.

— А този мъж е хизмикиринът, когото си имал при себе си?

— Сега той е мой приятел.

— Позволи при това положение да говоря с хората си!

— Стори го!

Кюрдите подхванаха тих, оживен разговор. Не можех да разбера и сричка, но наблюдавах физиономиите им. Предводителят, изглежда, бе променил враждебното си отношение към нас. Говореше ревностно на хората си и най-сетне явно успя да ги спечели за своето становище, защото се обърна към мен:

— Ходих, ние много сме слушали, че хаддедихните били примамили и пленили трите племена на своите врагове в долината Дерадж. Никой не го вярваше. Ти трябва да дойдеш с нас и да ни разкажеш как се е случило.

— Като ваши приятели ли ще тръгнем с вас?

— Като наши приятели. Сер сере мен ат (Вие сте добре дошли!)

— А ширвани-кюрдите там отвъд, дето искаха да ме предадат?

— Ние нямаме обща работа с тях.

— Къде са двамата им пратеници?

— Върнаха се по-долу през чаши18.

— Не са постъпили умно. Ако си бяха послужили пак със сала, нямаше да ни стане известно, че са дошли при вас. Подайте ни в знак на приятелство ръце и ще яздим с вас.

Ръцете бяха подадени в околния кръг, но йесиди беше пропуснат.

— Господарю — рече малкоегунд, — този мъж ще се върне ли при ширвани?

— Той ми бе даден за придружник и ще остане при мен, докато му харесва.

— Но той не е вярващ. Моли се на Шейтана и ще се пече в Пъкъла.

— Бе Ходера джен’ет у Джехен’еме чебухи. (Раят и Пъкълът са направени от Бога.) Той единствено може да отреди кой да отиде в блаженството и кой в проклятието. Този мъж сега е мой спътник и щом аз съм ви приятел, такъв е и той. Подайте му ръка, ако не искате да остана надалеч от вас!

Изисквах твърде много от тях. Направих го, за да покажа на храбрия йесиди, че съм приятелски разположен към него, и кюрдите се подчиниха на подканата ми, макар и с мрачни физиономии. После потеглихме. Шери Шир яздеше отпред до страната ми, следваше ни хаджи Халеф Омар с йесиди, а след тях идваха кюрдите в безредна група. По време на цялата езда държах ръка на револвера, а Халеф поддържаше с коня си възможно най-кос ход, за да има едно бдящо око назад към себари.

Някакъв преправен път нямаше. Яздехме по сипей към хребета. Горе неволно спрях коня, за да се насладя на откриващата се оттук панорама. На изток и югоизток се извисяваха планините Зидака и Пир Хасан, между които е разположен Ревандуз. На юг се издигаха планините Гара Зургх. На север стърчаха височините на Баз и Ткхума, а на запад — зъберите на Тура Гхара и Джебел Хаир. Отсреща се намираше и Акра, където исках да отида.

Яздихме по малко плато и се отклонихме после надолу по една долина. Досега бяхме срещнали само ниски храсталаци, но скоро отделните храсти израснаха до групи от високи дървета. Имаше диви ешир, ерук и юджа, гу’ис, чинари ту, по които виеха ластари, три и кунду, безредно вплитаха клони дари зейтун, дари беру и дари бенк.19

И сега се откри също път, достатъчно широк два коня да вървят един до друг. По-нататък той водеше през тучни планински пасища и мочурливи места, докато стигна отново нагоре покрай широк шумящ поток.