Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Чакай, чакай, аз ще донеса нашата камера! — засуетява се Дженис. — Ей сега се връщам. Ще заснемем как лимузината пристига по алеята и спира пред къщата. После как Беки излиза от входната врата… Можем да използваме „Четирите годишни времена“ за саунд-трак. После ще минем направо към…

— Не! — прекъсвам я рязко и категорично, защото виждам в очите на шофьора да проблясват весели искрици, а устните му да потръпват, сякаш едва се сдържа да не се разсмее. Ама че в неудобно положение ме поставя тази Дженис! А така успешно се справях с ролята си на хладнокръвна професионалистка! — Няма време за снимки. Трябва да стигна до студиото все пак!

— Добре — съгласява се Дженис веднага, като ме поглежда разтревожено. — Да не би да закъснееш? — пита и уплашено се взира в часовника си, сякаш се бои, че токшоуто може вече да е започнало. — То е от единадесет, нали?

— Токшоуто започва точно в единадесет — обажда се татко. — Но на всички казвам да си програмират видеото така, че да се включи за запис в единадесет без пет.

— И ние така ще направим — кимва Дженис. — За всеки случай. — После въздъхва и добавя: — Цяла сутрин няма да смея да мръдна от телевизора, дори за да отида до тоалетната, от страх, че може да изпусна появата на Беки!

Докато се качвам в лимузината, цари благоговейно мълчание. Шофьорът ме изчаква да се настаня, после затваря елегантно вратата, заобикаля и сяда на мястото си зад волана. Натискам бутона, за да сваля тъмното стъкло на прозореца си и се усмихвам широко на мама и татко.

— Беки, миличко, а после какво ще правиш? — подвиква мама. — Тук ли ще се върнеш, или ще се прибереш в апартамента си?

Усмивката ми веднага се стопява, свеждам поглед и се преструвам, че се занимавам с бутона за прозореца. Не искам да мисля за после.

Истината е, че изобщо не мога дори да си го представя това „после“. Ще участвам в предаване по телевизията… и това е, няма никакво „после“. Останалата част от живота ми е стабилно заключена в нещо като черна кутия, тикната някъде в дъното на главата ми — дори не искам и да си спомням, че е там.

— Ами… не знам със сигурност — отвръщам. — Зависи как ще мине всичко.

— Сигурно ще те заведат на обяд след предаването — казва татко с вид на познавач. — Хората от шоубизнеса непрекъснато обядват едни с други.

— Течни обяди — позасмива се нервно Дженис.

— В „Айви“ — допълва мама. — Нали там ходят всички кинозвезди?

— „Айви“ е вече демоде! — срязва я татко. — Ще я заведат в модния клуб „Гручо“.

— В клуб „Гручо“! — плясва възторжено с ръце Дженис. — Нали там ходеше Кейт Мос?

Цялата тази работа вече става комична.

— По-добре да тръгваме — предлагам и шофьорът кимва.

— Успех, миличко — подвиква татко.

Вдигам стъклото на прозореца и се облягам назад на тапицираната с кожа седалка. С тихо мъркане лимузината напуска алеята за коли пред дома ни.

Известно време пътуваме мълчаливо. Току поглеждам уж небрежно през прозореца, за да видя дали някой ме гледа как минавам в моята лимузина с шофьор и вероятно се чуди коя ли съм (може би онази млада и красива актриса, която се появи в последната серия на „Жителите на Ийст Енд“). Макар че, дори някой да гледа и да може да ме различи през опушените стъкла, ние се движим с толкова висока скорост, че сигурно ще му се мярна като смътен проблясък.

— Е — обажда се след малко шофьорът, — значи ще се появите в „Сутрешно кафе“, така ли?

— Да, ще се появя — отвръщам и на секундата усещам как на лицето ми цъфва възторжена усмивка.

Господи, трябва да престана с това хилене! Мога да се закълна, че Джеръми Паксман не се ухилва глупашки всеки път, щом някой го попита дали се появява в „Предизвикателството на университета“. Той вероятно изхъмква снизходително, сякаш да каже: „Разбира се, че се появявам в «Предизвикателството на университета», как може да не знаеш!“

— И заради какво?

Вече се готвя да му отговоря „За да се прочуя и да получа някой и друг безплатен тоалет“, когато изведнъж схващам, че той ме пита нещо съвсем друго.

— Заради една финансова далавера — отвръщам внушително. — Моя статия на тази тема излезе в „Дейли Уорлд“, продуцентите я прочели и ме поканиха да участвам в токшоуто им.

— Била ли сте и друг път в телевизионно предаване?

— Не — признавам неохотно. — Не съм била.

Спираме на някакъв светофар и шофьорът се поизвръща на седалката си, за да ме погледне.

— Ще се справите — казва ми той окуражително. — Само си успокойте нервите.

— Нерви ли? — отвръщам, като се позасмивам леко попресилено. — Изобщо не съм нервна. Само малко… нетърпелива.

— Радвам се да го чуя — казва шофьорът и пак обръща глава напред. — Няма страшно в такъв случай. Защото, знаете, има хора, които сядат на онзи техен диван в студиото, убедени, че няма да има проблем, защото се чувстват спокойни и щастливи… после обаче светва червената лампичка и те изведнъж осъзнават, че ги гледат два и половина милиона души в цялата страна. Някои изпадат в истинска паника. И аз не знам защо.

— О! — отронвам след кратка пауза. — Ами… няма опасност да ми се случи подобно нещо! Ще се справя!

— Добре — казва шофьорът.