Тайният живот на Беки Б. ((Маниашки роман))

— Добре — повтарям като ехо, макар и малко по-неуверено, и се заглеждам през прозореца.

Ще се справя. Ама, разбира се, че ще се справя. Никога през живота си не съм изпадала в паника от нерви, така че няма опасност и сега да…

Два и половина милиона души.

Мамка му! Като се позамисли човек — никак не са малко, нали така? Два и половина милиона души, седнали в домовете си пред телевизорите, загледани в екрана… Загледани в лицето ми. Очакващи какво ще кажа.

О, Боже! Добре де, не мисли за това! Най-важното е нито за миг да не забравям, че съм много добре подготвена. Снощи часове наред репетирах пред огледалото и знам буквално наизуст всичко, което ми предстои да кажа.

Трябва да говоря с кратки изречения, простичко и разбираемо, както ме помоли Зелда — тя обясни, че 76% от аудиторията на „Сутрешно кафе“ се състои от домакини, грижещи се за малки деца, поради което неспособни да съсредоточават вниманието си изцяло в телевизора. Зелда на няколко пъти ми се извини за необходимостта от прилагане на такъв, както тя го нарече, „ефект на изглупяване“, като каза, че подобно изискване сигурно е много неприятно за финансов експерт от моя ранг — аз, разбира се, се съгласих с нея.

Но да си призная, истината е, че изпитах огромно облекчение. Всъщност, колкото по-глупаво искат да говоря, толкова по-добре, ако ме питате мен. Защото едно е да пиша статия за „Дейли Уорлд“, с всички документи и уточнителни бележки под ръка, и съвсем друго — да отговарям на живо на разни засукани въпроси, нали така? (Доста стряскаща перспектива, впрочем — но това, естествено, не го казах на Зелда, защото не исках да си помисли, че съм някоя глупачка.)

Както и да е. Та значи, ще започна с един простичък въпрос: „Ако ви предложат като подарък стенен часовник или двадесет хиляди лири стерлинги, кое ще изберете?“ Рори и Ема ще отговорят: „Двадесетте хиляди, естествено!“ А аз ще кажа: „Точно така. Ще изберете да ви подарят двадесет хиляди лири стерлинги.“ Ще направя кратка пауза, за да може размерът на сумата да стигне до съзнанието на аудиторията, а после ще кажа: „За жалост, когато от «Флагстаф Лайф» предлагат на своите инвеститори да им подарят стенен часовник, ако прехвърлят спестяванията си от един в друг техен фонд, те изобщо не им казват, че по този начин ще загубят двадесет хиляди лири!“

Звучи доста добре, не мислите ли? Рори и Ема ще ми зададат някои съвсем простички въпроси — от сорта на „Какво биха могли да направят хората, за да се защитят?“, — на които аз ще дам също толкова простички отговори. А към края на предаването — просто за да уталожим напрежението от сериозната тема — ще поговорим малко за това какво би могло да се купи с двадесет хиляди лири.

Всъщност, именно тази заключителна част от изявата си очаквам с най-голямо нетърпение. Вече съм си набелязала куп неща за купуване. Знаете ли например, че с двадесет хиляди лири можете да си купите петдесет и два часовника с марка „Гучи“ и дори да ви останат достатъчно пари за една чанта „Гучи“?!

Телевизионното студио, от което се излъчва „Сутрешно кафе“, се намира в района Мейда Валеи. Колкото повече наближаваме, толкова по-познато ми изглежда всичко — от уводните кадри, с които започва всяко излъчване на токшоуто. И толкова по-силно вълнение ме обзема. Наистина съм тук! Наистина ще се появя по телевизията!

Портиерът на входа към комплекса ни махва с ръка да минем през бариерата и след малко лимузината спира плавно пред огромните двойни врати на една от сградите. Шофьорът излиза и ми отваря вратата. Слизам с леко треперещи крака, но се принуждавам да се изкача уверено по няколкото стъпала към вратите на студиото, а после и да прекося обширното фоайе, за да стигна до рецепцията.

— Идвам за „Сутрешно кафе“ — казвам и се позасмивам, когато си давам сметка колко двусмислено е прозвучало. — Имам предвид…

— Знам какво имате предвид — прекъсва ме момичето на рецепцията любезно, но категорично.

Проверява за името ми в някакъв списък, набира кратък номер по един от телефоните върху плота и казва в слушалката:

— Джейн? Ребека Блумууд дойде.

После ми посочва с жест към меките столове встрани от рецепцията и казва:

— След малко някой ще дойде да ви вземе.

Отивам и сядам на един от столовете, срещу жена на средна възраст, с буйно разпиляна гъста черна коса и с гердан от едри кехлибарени зърна около врата. Тя си запалва цигара и въпреки че самата аз съм ги отказала вече доста отдавна, сега изведнъж ми се приисква да си дръпна.

Не че съм нервна или нещо подобно, просто ми се иска и аз да запаля цигара.

— Извинете — провиква се момичето от рецепцията, — тук не се пуши.

— Да ги вземат мътните — процежда жената с нисък, дрезгав глас. Дръпва си веднъж дълбоко, после изгася цигарата в една чинийка на ниската масичка пред нас и се обръща към мен със съзаклятническа усмивка: — Ще гостувате в шоуто ли?

— Да — отвръщам. — И вие ли?

Жената кимва.