Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Нещо такова — смутолевям, като отмествам поглед встрани. Всъщност, спомням си, че разгорещена и увлечена от настроението си на момента, дори му отправих нещо като предизвикателство. „Сега може и да ми се съпротивяваш, Джеймс — помня, че му казах с нисък, дрезгав глас, гледайки го със секси поглед, поне така се надявах тогава, — но само след седмица ще ми потропаш на вратата.“

Е, вече беше минало повече от седмица, а от него нямаше ни вест, ни кост. Което, като се позамисли човек, е доста смазващо за самочувствието.

— Но това е смешно! — възкликва Сузи. — Ами ако след брака се окаже, че между двамата няма сексуална съвместимост?

— Не знам — свивам рамене аз. — Предполагам, че е готов да поеме този риск.

Сузи изведнъж се изкикотва:

— Ти видя ли му…?

— Не! Изобщо не ми позволи да припаря до него!

— Ама си го опипала все пак, нали? Малък ли беше? — Очите на Сузи проблясват лукаво. — Обзалагам се, че е съвсем хилав. Сигурно се надява по този начин да подлъже някое момиче да се омъжи за него и после то, горкото, ще се види обвързано за цял живот с една нищо и никаква клечица. Добре че не си попаднала в капана, Беки!

Сузи се пресяга за пакета си „Силки Кът“ и запалва една цигара.

— По-далеч! По-далеч! — възкликвам раздразнено. — Не искам шалът ми да се овони на цигари!

— Добре де, и КАКВО ще правиш този уикенд? — пита тя, като дръпва от цигарата си. — Да не се спихнеш сама? Искаш ли да дойдеш с мен на наш’то село?

Сузи винаги нарича така втората фамилна къща на родителите си, която е в Хамшир — „наш’то село“. Сякаш те наистина притежават цялото село — някаква реликва от робовладелския строй, за чието съществуване останалите хора дори не подозират.

— Не, всичко ще е наред — отговарям и мрачно посягам към телевизионния справочник. — Каня се да погостувам на родителите си.

— О, чудесно — казва Сузи. — Целуни майка си от мен.

— Непременно — отвръщам. — А ти целуни Пепър от мен.

Пепър е конят на Сузи. Язди го приблизително три пъти годишно — така де, ако изобщо го язди, — но всеки път, когато родителите й подхвърлят идеята да го продадат, тя изпада в истерия. Доколкото знам, поддръжката на този кон им струва петнадесет хиляди годишно. Петнадесет хиляди лири стерлинги! И за какво? За да си стои в яхъра и да гризка ябълки. Не бих имала нищо против да съм кон.

— О, докато не съм забравила — казва Сузи, — дойде сметката за режийните. — По триста на човек.

— По триста лири ли? — поглеждам я поразена. — Накуп ли?

— Аха. Дори сме закъснели. Просто ми подпиши един чек, ако нямаш кеш в момента.

— Чудесно — отвръщам с привидно безгрижие. — Веднага.

Пресягам се към чантата си, изваждам чековата си книжка и веднага написвам и подписвам чека. Сузи е толкова великодушна по отношение на наема, че винаги стриктно плащам половината от общите сметки за режийни разходи, а понякога дори добавям и по малко отгоре. И все пак, този път усещам да ме побиват студени тръпки, когато й подавам чека. Триста лири се изпариха от сметката ми в един миг. А пък тепърва трябва да помисля и как да разчистя задължението си към „Виза“. Чудничък месец, няма що.

— Ааа, и те търсиха по телефона — добавя Сузи и започва да разгъва някакво листче. — Май че беше Ерика Парснип. Така ли е?

— Парснип?

Понякога си мисля, че умът на Сузи се нуждае от малко смазка.

— Парнъл. Ерика Парнъл от Ендуич Банк. Да й се обадиш — прочита Сузи от листчето.

Зяпвам я ужасено.

— Тук ли се обади? На този номер?

— Да. Днес следобед.

— О, мамка му! — Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Ти какво й каза? Каза ли й, че имам възпаление на жлезите?

— Какво имаш? — На свой ред и Сузи ме зяпва. — Разбира се, че не съм й казвала подобна глупост!

— Тя пита ли как е кракът ми? Изобщо пита ли как съм със здравето?

— Не! Попита само къде си. Казах й, че си на работа и…

— Сузи! — простенвам отчаяно.

— Добре де, какво ТРЯБВАШЕ да й кажа?

— Трябваше да й кажеш, че съм в леглото със счупен крак и възпаление на жлезите!

— Е, благодаря, че ме беше предупредила!

Сузи ме гледа с присвити очи и кръстосва крака в поза „лотос“. Сузи има най-дългите, най-слабите и най-гъвкавите крака, които съм виждала. Когато обуе черни чорапи, става досущ като паяк.

— Добре де, какво толкова? — пита тя. — Да не си си надхвърлила лимита?

БОЖЕ, ДАЛИ СЪМ СИ НАДХВЪРЛИЛА ЛИМИТА?!

— Съвсем малко — свивам рамене. — Ще се оправя.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам Сузи да къса чека ми.

— Сузи! Не изглупявай!

— Ще ми платиш като се оправиш — отсича тя безапелационно.

— Благодаря ти, Сузи — прошепвам и я прегръщам силно. Сузи е най-добрата приятелка, която някога съм имала.