Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Много е красива — цъка с език мама. — Скъпа ли е?

— Не особено — отвръщам на секундата. — Някъде към петдесет лири.

Е, не е съвсем вярно. Полата струваше близо сто и петдесет. Но няма никакъв смисъл да казвам на мама истинските цени на нещата, които си купувам, защото повече от сигурно ще получи разрив на сърцето. Всъщност не, тя първо ще отиде да каже и на татко и тогава двамата заедно ще получат разрив на сърцето, а аз ще остана сираче.

Ето защо оперирам с нещо като система за двойно счетоводство — „истински цени“ и „цени за пред мама“. Все едно, че си в магазин, където всичко се продава с 20% намаление — вървиш между рафтовете и мислено преизчисляваш цените надолу. След известно време дотолкова свикваш, че го правиш съвършено автоматично, без изобщо да се замисляш.

Разликата е в това, че използваната от мен система наподобява по-скоро тази при прогресиращото данъчно облагане. Започва се с 20% (ако нещо струва примерно двадесет лири, казвам на мама, че струва шестнадесет) и се стига до… е, при необходимост и до 90%. Веднъж например си купих едни ботушки, които струваха двеста лири, а казах на мама, че съм ги взела за двадесет при разпродажба. И тя ми повярва!

— Апартамент ли си търсиш? — пита мама, като занича през рамото ми към вестника, все така разгърнат на страницата за недвижими имоти.

— Не — отвръщам нацупено и разлиствам брошурата с кувертюрите.

Родителите ми непрекъснато ме юркат да съм си купела апартамент. Ама изобщо не са наясно какви са цените на апартаментите в днешно време. Като, разбира се, не говорим за апартаменти в Кройдън, нали?

— Знаеш ли, оказа се, че Томас си е купил като начало една малка, но много приятна къща в Рейгейт — съобщава ми мама, като кимва с глава по посока на съседите ни, от които ни дели само една ограда. — И се премести!

Казва го с такова огромно задоволство, сякаш е спечелил Нобеловата награда за мир.

— Е, аз пък не мога да си позволя покупка на апартамент — заявявам, — Още по-малко пък на къща „като начало“.

— Финансови затруднения, а? — вметва татко, влизайки в кухнята. — Знаеш ли кои са двата метода за излизане от финансови затруднения?

О, Боже, не! Пак се започва. Прословутите афоризми на татко!

— „П. П.“ — казва татко със светнал поглед. — Или „П. П. П.“.

Той прави пауза за по-голям ефект, а аз отгръщам страниците на брошурата с кувертюрите, като се преструвам, че не го чувам.

— „Пести парите“ — оповестява татко невъзмутимо. — Или „Прави повече пари“. Или едното, или другото. Е, кой от двата метода смяташ да приложиш ти, Беки?

— О, и двата, предполагам — отвръщам ведро и отгръщам на нова страница от брошурата.

Да си кажа правичката, почти ми става жал за татко. Такъв шок ще бъде за него, когато узнае, че единствената му дъщеря изведнъж е станала мултимилионерка.

След семейния обяд двете с мама се запътваме към местното начално училище, където се провежда изложение на занаятите. Намерението ми е само да правя компания на мама, без нищо да купувам. Когато стигаме там обаче, виждам една масичка, отрупана с удивително красиви поздравителни картички, ръчна изработка, и то само за лира и половина едната! Купувам си десет. В края на краищата човек винаги има нужда от хубави поздравителни картички, нали така? Виждам и една сладурска висяща поставка За саксия, със симетрично разположени по кръга мънички слончета — от сума ти време разправям на Сузи, че в апартамента ни трябва да има повече растения! Купувам я. И то само за петнадесет лири. Толкова е изгодно да се пазарува на занаятчийски изложения, нали така? Обикновено отиваш с мисълта, че са пълна глупост, но всеки път се оказва, че откриваш НЕЩИЧКО, което искаш да имаш.

Мама също е щастлива, защото е успяла да си купи две керамични свещничета за колекцията. Освен свещничета, тя събира още щипки за тостери, керамични чаши, стъклени фигурки на животни, бродирани поставки за чаши и напръстници. (Лично аз не смятам, че нейните напръстници могат да се броят за колекция, защото тя ги получи всичките накуп, барабар със специалното куфарче с чекмедженца, където да ги прибира, по една обява от последната страница на неделната журнална притурка на „Дейли Мейл“. Ама никога на никого не го е казала. Всъщност, май и аз не трябваше да го казвам.)

Както и да е, мисълта ми е, че и двете се чувстваме доста доволни от себе си и решаваме да идем да се почерпим с по чаша чай. На излизане от изложението минаваме покрай една от онези наистина ужасно жалки масички, до които никой не припарва — хората ги поглеждат изпод око и забързват нататък. Бедният човечец зад нея изглежда съвсем унил, става ми жал за него и спирам да хвърля един поглед. Нищо чудно, че хората го подминават. Той продава дървени купи с напълно откачени форми и подобни на тях дървени лъжици, вилици и ножове. Боже мили, да ме убиеш, не виждам какъв е смисълът да имаш дървен нож.

— Сладки са — отбелязвам ведро, като вземам и оглеждам една от купите.

— Ръчно обработено ябълково дърво — казва мъжът. — Отне ми една седмица да я направя.