Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— О, аз лично не бих се слушала! — обаждам се припряно.

— Чуй я само какви ги говори! — позасмива се Мартин, явно приел думите ми на шега. — И това ми било финансов експерт!

— Знаеш ли, Беки, Том си купува твоето списание от време на време — намесва се Дженис. — Не че сега му остават кой знае колко излишни пари, с ипотеката на къщата и всичко останало… Но той казва, че твоите статии са много добри! Казва, че…

— Колко мило! — прекъсвам я аз. — О, вижте, наистина трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме. Много поздрави на Том!

Толкова бързам да се скрия в къщата, че си удрям с все сила коляното в рамката на вратата. После ми става някак кофти, че не съм се сбогувала с тях като хората. Но пък, от друга страна, няма защо да си кривя душата — ако чуя още една дума за проклетия Том и проклетата му къща, направо ще превъртя.

По времето обаче, когато се настаних пред телевизора, за да гледам тегленето на числата от националната лотария, вече бях забравила за тях. Вечерята с мама и татко беше много приятна — имахме пиле по провансалски от „Маркс енд Спенсър“ и бутилка марково розе, донесено от мен. А знам, че произходът на вкусното пиле по провансалски беше от „Маркс енд Спенсър“, защото аз самата неведнъж съм купувала точно такива пилета точно от там. Така че веднага разпознах и резенчетата домати, и маслините, и всичко. Мама, разбира се, упорито се преструва, че тя го е приготвила собственоръчно, по нейна специална рецепта.

Не ми е много ясно защо изобщо си дава труд да се преструва. Никой не поставя на въпрос произходът на пилето — особено като се има предвид, че на масата сме само аз и татко. Пък и е всеизвестно, че в нашата кухня не влизат сурови продукти. Тя е пълна с празни картонени и пластмасови кутии от пицарии и китайски ресторанти, а хладилникът е зареден дори не е полуфабрикати, а с готови за директна консумация храни — и това е, нищо друго. Въпреки очевидните доказателства за противното, мама обаче никога не си признава, че е купила напълно готово някое от ястията, сервирани на масата — дори когато ни поднася пая, примерно, затоплен в тавичката от дебело фолио, с която е бил донесен от супермаркета. И татко си изяждал поднесеното му парче пай, фарширано с пластмасови на вкус гъби и гарнирано с пореста, лепкава заливка, и с напълно сериозна физиономия възкликва: „Ммм, вълшебно си го приготвила, любима.“ А мама му се усмихва лъчезарно и изглежда ужасно доволна от себе си.

Тази вечер обаче тя ни поднася не пай в тавичка от фолио, а пиле по провансалски. (В името на справедливостта трябва да кажа, че то изглежда почти като домашно приготвено — само дето никой нормален човек не би рязал чушките на толкова фини ивички, когато си готви у дома, нали така? Ами да, хората обикновено имат да вършат далеч по-важни неща!) Както и да е, изядохме пилето на мама, почти допихме моето марково розе, хапнахме си за десерт от затопления във фурната готов щрудел и аз предложих — съвсем между другото — да седнем по семейному да погледаме телевизия. Поредният нетърпелив поглед към часовника в кухнята ми беше подсказал, че тегленето на националната лотария ще започне всеки момент. Още само няколко минути и животът ми ще се промени завинаги. О, Боже, изгарям от нетърпение!

За мое щастие родителите ми не са от хората, които обичат да обсъждат надълго и нашироко политиката или новите книги. Вече си бяхме обменили всички фамилни новини, бях им споделила това-онова за работата си, а те ми бяха разказали за ваканцията си на Корсика, така че темите ни за разговор се бяха поизчерпали. Включването на телевизора бе добре дошло и за трима ни.

И така, отправяме се вкупом към хола, настаняваме се на дивана, а татко включва монтираната в камината газова печка, имитираща жив огън, и пуска телевизора. Ето, най-сетне! Предаваната на живо програма с тегленето на националната лотария в пищните цветове на нашия „Текниколор“. Светлините в студиото блестят ярко и вълнуващо; водещият Дейл Уинтън си подхвърля закачки с тазвечершната си гостенка — Мартина Маккътчиън, която изпълнява ролята на Тифани от популярния сериал „Жителите на Ийст Енд“; — а присъстващите там зрители току подвикват и свиркат нетърпеливо. Стомахът ми се свива все повече и повече на топка, а сърцето ми бумти до пръсване. Само след броени минути топките в глобуса ще започнат да падат една след друга в улия. След броени минути ще бъда милионерка!

Облягам се привидно нехайно назад в дивана и се замислям какво ще направя, като спечеля. Имам предвид, в мига, когато спечеля. Дали ще изпищя от радост? Или ще се парализирам от щастие? Може би ще е добре да го запазя в тайна за двадесет и четири часа. Може би изобщо не бива да казвам НИКОГА и НА НИКОГО.