Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— О, щях да забравя — възкликва изведнъж Мартин. — Стой тук, Беки, ей сега се връщам.

И той изчезва към къщата им, преди да успея да кажа каквото и да било. Изведнъж двете с Дженис потъваме в неловко мълчание.

— Та значи… — започвам, без всъщност да знам как да продължа, — чух, че Том има шкафове от ламиниран дъб в кухнята!

Просто нищо друго не ми хрумна да кажа. Усмихвам се на Дженис и чакам да ми отговори нещо — да става разговор. Тя обаче се втренчва в мен и се усмихва до уши. Цялото й лице сякаш светва — и аз изведнъж осъзнавам, че съм направила огромна грешка. Не трябваше да споменавам проклетата нова къща на Том. Нито пък скапаните му кухненски шкафове. Щото сега Дженис явно си мисли, че тези негови ламинирани шкафове са ми взели акъла, нали така? И че сега, когато Том има собствена къща, аз изведнъж съм започнала да си падам по него.

— Кухнята е с ламиниран дъб и плочки от „Медитериниън“, тип средиземноморски интериор. Колебаехме се дали да бъдат от „Медитериниън“ или от „Фармхауз Куори“ и Том избра „Медитериниън“.

За миг ми минава през ума да кажа, че аз лично бих предпочела по-автентичния и топъл стил на „Фармхауз Куори“, но решавам, че ще прозвучи много дребнаво.

— Прелест — казвам. — И с две спални, така ли?

Какво ми става, за Бога?! Защо изобщо не я зарежа тази тема за проклетата му нова къща?

— Той настояваше за две спални — пояснява Дженис. — В края на краищата човек никога не знае, нали? — усмихва ми се Дженис лукаво и колкото и да е смешно, усещам, че започвам да се изчервявам. О, Боже, защо пък се изчервявам сега?! Толкова е глупаво! Това още повече ще я накара да си мисли, че си падам по Том. Сигурно вече си ни представя двамата да се гушкаме в някоя от двете скапани спални или пък да си готвим заедно вечеря в идиотската му средиземноморска кухня!

Трябва да кажа нещо! Би трябвало да й кажа: „Виж, Дженис, не си падам по Том. Намирам го за голям дългуч, пък и дъхът му мирише.“ Но как, за Бога, бих могла да кажа подобно нещо?!

— Е, предай му много поздрави и целувки от мен — чувам се да казвам вместо това.

— Непременно — отвръща ми тя и след кратка пауза пита: — Той има ли ти телефона в Лондон?

О, не, по дяволите!

— Мисля, че да — излъгвам светкавично, като се захилвам лъчезарно. — Пък и винаги може да ме открие тук, стига да пожелае.

Боже! Каквото и да кажа, всичко звучи ужасно двусмислено. Просто си представям как тя ще предаде на Том този наш разговор: „Тя разпитваше НАЙ-ПОДРОБНО за новата ти къща. И заръча да й се обадиш!“

Животът щеше да бъде сто пъти по-лесен, ако разговорите можеха да бъдат пренавивани обратно и изтривани — като видеозаписи. Или ако човек можеше да дава инструкции на събеседниците си да зачеркнат от паметта си онова, което току-що е казал — както се прави в съда: „Моля да бъде заличено от стенограмата всичко, казано във връзка с нови къщи и средиземноморски кухни.“

За щастие, точно в този момент Мартин се появява отново, стиснал някакъв лист хартия в ръка.

— Помислих си, че ще можеш да хвърлиш едно око на това тук — казва ми той. — Вече от петнадесет години имаме спестовен влог във „Флагстаф Лайф“ по тяхната програма за бонусно олихвяване. Сега обаче се чудим дали да не прехвърлим влога си към новата им програма за увеличаване на спестения капитал чрез инвестиране в цялостни проекти. Какво мислиш по въпроса?

Откъде да знам какво мисля?! За какво изобщо ми говори той? Май за някакви пенсионни планове. Пробягвам с поглед по формуляра, който ми е тикнал в ръцете, като се надявам, че го правя с внушителен вид на финансов експерт, и кимам многозначително.

— Да — проточвам най-сетне неопределено. — Е, струва ми се, че това е доста добра идея.

— В придружителното писмо от компанията, което получихме заедно с формуляра, се казва, че сигурно не бихме възразили да разполагаме с по-високи доходи, когато се пенсионираме — отбелязва Мартин. — И още, че по тази тяхна нова програма има гарантирана сума като основен пенсионен фонд.

— И че ако се прехвърлим към нея, ще ни изпратят като подарък голям стенен часовник с махало — вметва въодушевено Дженис. — Швейцарски.

— Ммм — отвръщам неангажиращо, забила поглед в фирмената заглавка на формуляра.

„Флагстаф Лайф“, „Флагстаф Лайф“, повтарям си мислено. Сигурна съм, че наскоро чух нещо за тях. Ама кои по-точно бяха „Флагстаф Лайф“? Ааа, да! Тяхно беше онова парти с шампанско в „Сохо Сохо“. Тогава Ели се отряза жестоко и заяви на Дейвид Селсбъри от „Таймс“, че го обича. Като се сетя сега — страхотен купон беше. Един от най-яките.

— Цениш ли ги като компания? — пита Мартин.

— Абсолютно — отговарям, — Имат много добра репутация в бранша.

— Ами добре тогава — казва Мартин видимо доволен. — В такъв случай мисля, че би трябвало да последваме съвета им. И да забогатеем.

— Бих казала, че колкото повече се забогатява, по-добре — заявявав с възможно най-професионално звучащ глас — Но все пак има и други мнения по въпроса.

— Е, какво пък — казва Мартин и хвърля поглед към Дженис. — Щом Беки мисли, че идеята е добра… да я послушаме.