Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Тази нова мисъл определено ми допада страхотно. Ами да! Ще бъда таен милионер! Ще си разполагам спокойно с всичките пари, без да ми се налага да изживявам каквото и да било притеснение. А като ме питат как мога да си позволя да купувам толкова скъпи маркови тоалети, просто ще казвам, че работя извънредно. Точно така! И ще мога да преобразя живота на всичките си близки анонимно, като невидим ангел. Никой никога няма да разбере кой го е направил. Върхът!

Точно се опитвам да обмисля колко голяма къща мога да купя, без хората да заподозрат, че има нещо мътно, когато един глас от екрана ме стряска:

— Въпросът е към номер три.

Каквооо?

— Любимото ми животно е фламингото, защото е розово, пухкаво и има дълги крака.

Едно от трите момичета на екрана, седнали на високи кръгли столчета, откръстосва бавно и чувствено дългите си стройни крака и мъжката част от присъстващите в студиото зрители подлудява от иьзторг. Какво става, по дяволите? Защо гледаме „Среща на сляпо“?!

— Напоследък това предаване става все по-скучно и по-скучно, а преди беше толкова забавно — отбелязва мама.

— Наистина ли смяташ тази тъпотия за забавна? — възкликва невярващо баща ми.

— Татко, не може ли всъщност да се върнем на…

— Не казвам, че сега е забавно. Казах, че…

— Татко! — повтарям настойчиво, като се старая все пак гласът ми да не прозвучи панически. — Може ли да върнеш за малко на БиБиСи 1?

„Среща на сляпо“ изчезва и аз въздъхвам с облекчение. В следващия миг обаче на екрана цъфва мъж в делови костюм и с тревожен израз на лицето.

— В действителност — гъгне той припряно, — полицията не оцени факта, че свидетелите не бяха достатъчно…

— Татко!!

— Къде е телевизионният справочник? — пита баща ми нетърпеливо. — Не може да няма нещо по-стойностно за гледане от всички тези глупости.

— Има! Лотарията! — почти изпищявам аз. — Искам да гледам тегленето на лотарията!

— Защо ти е да гледаш тегленето на лотарията? Да не би да имаш билет?

Замълчавам за миг. Ако ще бъда таен милионер, не мога да разправям наляво и надясно, че съм си купила билет, нали така? Дори на собствените ми родители.

— Не! — отвръщам и за повече достоверност се изсмивам леко. — Просто искам да видя Мартина Маккътчиън.

За мое огромно облекчение татко връща на БиБиСи 1 — Тифани пее някаква песен. Отпускам се на дивана и поглеждам часовника си.

Много добре знам, разбира се, че шансът ми да спечеля не зависи от това дали ще гледам тегленето на числата или не. Но пък не искам да изпусна великия момент, нали така? Сигурно ще си помислите, че съм откачила, но имам чувството, че ако гледам тегленето, ще мога някак си да повлияя на топките. Ще съсредоточа цялата си мисловна енергия в погледа си, с който ще ги следя, докато се подмятат насам-натам в сферата, като мислено насочвам към улея моите числа. Все едно че подкрепям любимия си отбор. Отбор „1, 6, 9, 16, 23, 44“.

Само дето числата никога не излизат по ред.

Отбор „44, 1, 23, 6, 9, 16“. Или отбор „23, 6, 1…“.

Изведнъж в студиото избухват аплодисменти — Мартина Маккътчиън е завършила песента си. О, Боже! Ей сега ще се случи! Ей сега животът ми ще се промени!

— Лотарията е станала ужасно меркантилна, нали? — отбелязва мама в момента, когато Дейл Уинтън повежда Мартина към червения бутон за задвижване на сферата с топките. — Срамна работа, наистина.

— Какво искаш да кажеш с това, че е станала меркантилна! — веднага подхвърля войнствено татко.

— Ами навремето хората участваха в лотарията, защото искаха да подпомагат разни благотворителни дейности.

— Нищо подобно! Не ставай смешна! На никой изобщо не му пука за благотворителност. Всеки го прави заради себе си, заради себе си и само заради себе си! — Баща ми гневно махва с дистанционното към Дейл Уинтън и екранът угасва.

— Татко! — извиквам потресено аз.

— Значи смяташ, че благотворителността е глупост, така ли? — пита мама в настъпилата тишина.

— Не съм казал такова нещо — отвръща баща ми мрачно.

— Татко! Пусни телевизора! — изскърцвам със зъби аз. — Пус-ни те-ле-ви-зо-ра!! — повтарям и вече се готвя да му измъкна дистанцонното от ръката, когато той натиска копчето и екранът светва отново.

Втренчвам се в него и не мога да повярвам на очите си. Първата топка вече е паднала в улея. Числото е 44. Моето число 44!

— …се появи за последен път преди три седмици — довършва изречението си Дейл Уинтън. — А ето и втората топка… И това е 1!

Буквално се парализирам. Ето, случва се! Пред очите ми! Наистина печеля лотарията! АЗ ПЕЧЕЛЯ ПРОКЛЕТАТА ЛОТАРИЯ!

Сега, когато това наистина става, изведнъж ме обзема невероятно спокойствие. Сякаш винаги съм знаела, през целия си живот, че точно така ще стане. Седя притихнала на дивана и имам чувството, че гледам документален филм за самата себе си и Джоана Лъмли примерно чете текста: „Дълбоко в себе си Беки Блумууд винаги е знаела, че някой ден ще спечели джакпота от националната лотария. Но когато това наистина става, дори самата тя не е могла да предвиди, че…“

— А ето че излезе и още едно число от първата десетка. И това е 3!