Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Би трябвало да си затварям устата и да си гледам моята работа, но… просто не мога да се удържа. Прокашлям се лекичко и казвам:

— Тя няма ли си вече предостатъчно индийски рецепти?

— Кой, мила? — пита жената, като се извръща към мен.

— Снаха ви! — отвръщам и вече съжалявам, че изобщо съм обадила. — Щом като е индийка, не знае ли вече как се готви индийска храна?

— О! — възкликва още по-разочаровано възрастната дама. Изглежда объркана до краен предел. — Ами тогава… Какво би било добре да й взема в такъв случай?

О, Боже!

— Не знам — казвам. — Може би книга за… за нещо друго?

— Чудесна идея! — просветва изведнъж лицето на жената и тръгва към мен. — Покажи ми каква, мила.

ЗАЩО АЗ?

— Съжалявам — отговарям, — но днес страшно бързам и май вече закъснявам.

Припряно се отдалечавам, като се чувствам доста кофти. Стигам до отдела за компактдискове и видеокасети, който пустее както винаги, и се скривам зад един стелаж с филми за телетубитата. (Популярна в цял свят поредица от филмчета за най-малките дечица, която се излъчва и по българските телевизионни канали — Бел. прев.)

Поглеждам иззад тях, уверявам се, не няма никой, и отново отварям готварската книга. Добре, страница 214. Тигрови скариди бириани… Отново започвам да преписвам рецептата, но точно стигам до края на необходимите продукти, когато в ухото ми прозвучава изпълнен с негодувание глас:

— Извинете?

Това така ме стряска, че химикалката отскача от бележника ми и за мой ужас драсва синя черта точно върху снимката на съвършено приготвен ориз басмати. Бързо извивам ръка, така че почти прикривам нанесеното поражение, и се извръщам с невинен израз на лицето. До мен стои мъж с бяла риза, на чийто джоб има бадж с име, и ме гледа неодобрително.

— Това тук не е обществена библиотека — казва той. — Да не си мислите, че сме агенция за безплатна информация?

— Само разглеждам — отвръщам припряно и понечвам да затворя книгата.

Изневиделица обаче изниква показалецът на мъжа и той го мушва между страниците, преди да успея да ги затворя. Много бавно той отваря отново книгата и двамата се втренчваме в оставената от химикалката ми синя черта.

— Да се разглежда е едно — казва мъжът с леден глас. — Да се уврежда стоката е съвсем друго.

— Стана случайно! — възкликвам аз. — Вие ме стреснахте!

— Хмм — проточва мъжът, впил в мен остър поглед. — Всъщност, имала ли сте изобщо намерение да купите тази книга? Или която и да било друга?

Настава кратка пауза, а после… после доста засрамено си признавам:

— Не.

— Ясно — процежда мъжът, като присвива устни. — Е, боя се, че ще трябва да отнесем въпроса до управителката. Очевидно е, че тази книга вече не може да бъде продадена, така че сме на загуба. Ще ви помоля да дойдете с мен, за да обясните на управителката с какво точно се занимавахте, когато е била увредена книгата…

Ама той сериозно ли говори? Нима няма да ми каже мило, че случилото се е без значение и да ми предложи карта за пазаруване с отстъпка? Сърцето ми забива панически. Какво да правя, за Бога?! Очевидно е, че не мога да купя книгата поради моя нов режим за пестеливост. Но пък, от друга страна, хич не ми се ще да се срещам с управителката.

— Лин? — подвиква мъжът към служителката на съседния щанд за писалки. — Би ли повикала по пейджъра Гленис, моля?

Ама той НАИСТИНА говори сериозно! Изглежда страшно доволен от себе си, сякаш е заловил крадец. Възможно ли е да дават хората на съд, задето са драснали с химикалка по някоя страница? Може би това се смята за вандализъм? О, Боже! Ще имам криминално досие! Никога повече няма да мога да замина за Америка!

— Вижте, ще я купя, така става ли? — казвам умолително Със свито от ужас гърло. — Ще я купя проклетата ви книга.

Изтръгвам индийската кухня от ръцете на мъжа и се втурвам към касите, преди той да е успял да каже каквото и да било. Сърцето ми бие до пръсване.

На съседната каса е възрастната дама със синьото палто. Опитвам се да отбягна погледа й. Но тя ме забелязва и се провиква победоносно:

— Послушах съвета ви! Избрах й друга книга, която мисля, че действително ще й хареса!

— О, добре — отвръщам и подавам моята книга с рецепти на касиерката.

— Казва се „Приблизителен пътеводител на Индия“ — добави възрастната дама и ми показва дебел том със синя мека корица. — Чувала ли сте за него?

— Ооо — отвръщам, — хм… да, но…

— 24.99, моля — казва ми касиерката.

Какво? Зяпвам я удивено. Двадесет и пет лири за готварски рецепти? Не можах ли да попадна на някое тънко книжле с меки корици и без снимки?! По дяволите! ПО ДЯВОЛИТЕ! С огромно нежелание измъквам кредитната си карта и я подавам на касиерката. Да пазаруваш е едно — да бъдеш принуден да купуваш против волята си е нещо съвършено друго. Така де, с тези двадесет и пет лири можех да си купя някакво хубаво бельо!