Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Ооо! Уаууу! — изписква Сузи, като изважда отхартията някаква картина в старинна позлатена рамка. — Не мога да повярвам! НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!!! — повтаря тя като развален грамофон, вдигнала сияещи очи към Финела и Таркуин.

Надничам заинтригувано през рамото й, за да видя какво чак толкова не може да повярва. Да си призная, изобщо не съм впечатлена. Като начало, доста шантава цветова гама — мърляво зелено и кафяво в различни нюанси. И пак като начало — някакъв си кон, застанал неподвижно насред някакво си поле. Добре де, не можеше ли поне да прескача ограда с развята грива или да се е вдигнал на задните си крака е отметната глава, или изобщо нещо подобно? Или пък да препуска в Хайд Парк, яхнат от ездачка, облечена в някоя от онези прелестни рокли в стил „Гордост и предразсъдъци“?

— Честит кофти ден! — изпяват в унисон Финела и Таркуин. (Още един техен откачен навик. Двамата наричат рождените дни „кофти дни“ от времето, когато… О, Боже, прекалено е досадно да го обяснявам!)

— Фантастична е! — възкликвам с лицемерен възторг. — Абсолютен връх на красотата!

— Да, нали? — жадно търси потвърждение на вкуса си Таркуин. — Виж само какви цветове!

— Ммм, прелест — кимам аз.

— Ами мазките на четката?! Толкова деликатни и изящни! Бяхме изключително въодушевени, като я открихме.

„Изключително въодушевени“ ли? Ама че израз! Но на глас казвам:

— Наистина прекрасна картина. На човек му се приисква да… галопира към изгрева!

Що за сладникава дивотия пък изтърсих сега?! Защо не мога да бъда откровена и да си кажа, че скапаната им картина не ми харесва?

— Ти яздиш ли? — поглежда ме леко изненадано Таркуин.

Качвала съм се на кон веднъж през живота си. На коня на братовчед ми. Преди още да загалопираме обаче, той ме хвърли и аз се заклех никога повече да не пробвам. Ама пък не мога да призная подобно нещо пред „Мистър Ездач на годината“, нали така?

— Яздех навремето — пускам скромна усмивчица. — Не много добре.

— Сигурен съм, че бързо ще си възвърнеш уменията — уверено отбелязва Таркуин, втренчил поглед в лицето ми. — Някога ходила ли си на лов?

За Бога! Нима ИЗГЛЕЖДАМ като „Мис Живот в провинцията“?

— Хей — възкликва Сузи като любовно подпира картината на стената в хола, — какво ще кажете за по една питка, преди да тръгнем?

— Върхът! — възкликвам и припряно обръщам гръб на Таркуин. — Страхотна идея!

— Оооо, да! — възкликва и Финела. — Да ви се намира шампанско?

— Сигурно е останало — отвръща Сузи и влиза в кухнята.

В същия момент телефонът иззвънява и аз го вдигам:

— Ало?

— Добър вечер, мога ли да говоря с Ребека Блумууд? — пита непознат женски глас.

— Да — отвръщам разсеяно, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Сузи отваря и затваря вратичките на шкафовете, проверявайки дали имаме и друго шампанско, освен моята половинлитрова бутилка, която двете с нея почти изпразнихме на закуска днес сутринта. — На телефона.

— Миз Блумууд, обажда ви се Ерика Парнъл от Ендуич Банк — казва женският глас и аз буквално замръзвам със слушалката в ръка.

Мамка му! Обаждат се от банката! Май ми бяха пратили някакво писмо, на което аз така и не отговорих.

Какво да кажа? Мисли бързо, Ребека! Какво да кажа, за Бога?!

— Миз Блумууд? — казва Ерика Парнъл.

Добре де — ще кажа, че напълно осъзнавам, че МЪНИЧКО съм надхвърлила кредита си, но че планирам в близките няколко дни да взема незабавни мерки за уреждането на този въпрос. Точно така, това ми звучи много добре. „Незабавни мерки“ звучи направо страхотно солидно. Чудесно, Ребека, давай!

Решително си заповядвам да не се паникьоевам — та тези хора там също са човешки същества, нали така? — и си поемам дълбоко дъх. А после… после някак от само себе си, съвсем против волята ми, ръката ми оставя слушалката върху вилката.

В продължение на няколко секунди гледам втренчено затворения телефон, почти неспособна да повярвам какво съм направила току-що. ЗАЩО го направих? На Ерика Парнъл й стана ясно кой е на телефона, нали така? И всеки миг ще позвъни отново. Дори сигурно вече натиска бутона за повторно набиране и е страшно ядосана, че…

Бързо изтръгвам щепсъла на телефона от розетката в стената и скривам апарата под една от възглавниците на дивана. Сега вече няма как да ме хване! В безопасност съм!

— Кой беше? — пита Сузи, влизайки в хола.

— Никой — отговарям с леко разтреперан глас. — Грешка… Виж какво, я да не пием тук, ами да тръгваме!

— О, добре — съгласява се веднага Сузи.

— Много по-гот ще е! — мънкам припряно, като се опитвам да я отдалеча от мястото, където би трябвало да е телефонът ни. — Можем да влезем в някой шикозен бар, да пийнем по няколко коктейла, а после да идем в „Терадза“.

Същевременно се заричам за в бъдеще да оставям телефонния секретар да приема всички обаждания за мен. Или да отговарям със силен чуждестранен акцент. А най-добре ще е да си сменя номера. И да забраня да ме включват в телефонния указател.

— Какво става? — пита Финела.

— Нищо! — чувам се да й отговарям, — Излизаме за по една питка, а после отиваме на хапка.

О, ужас, не мога да повярвам! Вече ставам като тях!!