Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Мммм… не знам със сигурност — отвръщам и започвам лекичко да отстъпвам назад. Не го издържам повече този разговор! Защо не казах чисто и просто, че ми го е подарила? — Както и да е, радвам се, че се видяхме, Люк. Налага се да ви оставя, приятелите ми сигурно вече се чудят къде съм изчезнала!

Махвам някак неопределено с ръка, без да смея да погледна Люк в очите, бързо се врътвам на пети и се връщам при Сузи и останалите. Сърцето ми бие до пръсване и усещам лицето си пламнало като домат. Господи, какво фиаско!

И все пак, когато ни сервират вечерята, вече съм успяла някак си да се успокоя. И то каква вечеря! Поръчала съм си миди, запечени в раковините им, и когато хапвам първото парченце, усещам да ме залива вълна на неземно удоволствие. След всички тези мъчителни дни на евтинки, функционални храни изведнъж се озовавам в рая. Усетим в очите ми да напират сълзи на облекчение и щастие — чувствам се като затворник, който се завръща към свободата и насладите на истинския живот, или като дете след края на война, когато купоните са отменени. След мидите си хапвам стек по френски с пържени картофки, а когато всички останали отказват менюто с десерти, си поръчвам и шоколадов мус. Така де, при този мой пестелив начин на живот кой знае кога пак ще имам възможност да вечерям на ресторант! Месеци наред ще трябва да карам на домашно приготвени блудкави сандвичи със сирене и кафе в термосче, без да има нещо, което да облекчи тягостната гастрономическа монотонност.

Труден, труден е избраният от мен път! Но като го извървя, усилията ми ще бъдат възнаградени.

Докато чакам да ми донесат моя шоколадов мус, Сузи и Финела решават, че на всяка цена трябва да отидат да поговорят с Бенджи, в другия край на салона. Двете изведнъж скачат, запалвайки в движение цигари, и се отправят натам, а Таркуин остава да ми прави компания. Той май не си пада по прехвръкването от маса на маса като останалите. Всъщност, цялата вечер е някак доста мълчалив. Освен това забелязах, че пи повече от всички ни. Очаквам всеки миг главата му да клюмне върху масата. Чудесно би било.

Между двама ни се възцарява мълчание. Да си кажа правото Таркуин е толкова откачен, че изобщо не се чувствам длъжна да разговарям с него. После обаче той най-неочаквано изтърсва:

— Харесваш ли Вагнер?

— О, да! — отвръщам на секундата.

— Всъщност, не съм съвсем сигурна дали изобщо някога съм слушала нещо от Вагнер, ама не искам да изглеждам така, сякаш ми липсва интелектуална култура, пък било то и само пред Таркуин. Пък и наистина съм ходила на опера веднъж… но май беше Моцарт.

— Liebestod от „Тристан“ — казва той и клати глава. — Liebestod. (Става дума за прочутата ария от операта на Вагнер „Тристан и Изолда“. Liebestod (нем.) — смърт от любов. В средите на хората, смятащи се за истински ценители на оперното изкуство, е възприето названията на ариите да се казват на езика, на който е написана съответната опера — Бел. прев.)

— Ммм — отронвам и кимам по начин, за който се надявам, че изглежда интелектуално.

Сипвам си малко вино, напълвам и неговата чаша, а после се оглеждам за Сузи. Съвсем типично за нея — изчезва и ме оставя сама с пияния й братовчед.

— Та-та-та-та, тааааа та та…

О, Боже, сега пък се разпя! Добре де, не гръмко… ама все пак доста високо. И втренчва поглед в лицето ми така, сякаш очаква да се присъединя и аз.

— Та-та-ТА-та…

Сега пък притваря очи и започва да се полюшва насам-натам. Божке, положението става доста неудобно!

— Та титли-ли та-а-та-а тааа та…

— Прелестно! — бързам да възкликна. — Няма по-велик от Вагнер нали?

— Тристан — натъртва той. — И Изолда! — Изведнъж отваря очи и ги втренчва в мен. — Ти си като красивата Изолда.

Аз съм като КАКВО?!! И докато го зяпам изумено, той вдига ръката ми към устните си и започва да я целува. За няколко секунди съм толкова шокирана, че не реагирам.

— Таркуин — успявам да кажа най-сетне, като се опитвам да измъкна ръката си. — Таркуин, моля те…

Отчаяно започвам да оглеждам салона с надеждата да открия Сузи — и срещам погледа на Люк Брандън, който в точно в този момент излиза от ресторанта заедно родителите си. Той се смръщва леко, вдига ръка и лекичко ми помахва за сбогом, после изчезва през вратата.

— Кожата ти ухае на рози — шепне Таркуин, забил нос в ръката ми.

— О, я млъкни! — срязвам го грубо и толкова рязко издърпвам ръката си, че зъбите му одраскват кожата ми. — Разкарай се и ме остави на мира!

Бих му извъртяла един шамар, ако не подозирах, че ще го възприеме като подкана за флирт.

В този момент Сузи и Финела се връщат на масата и ни заливат с новини за Бинки и Минки. И Таркуин отново потъва в мълчание. До края на вечерта, дори когато се сбогуваме, той почти не ме поглежда. Слава Богу! Явно е схванал какво искам да му кажа!

Седем

Да, ама не, защото в събота получавам от Таркуин картичка с изображение на пре-рафаелитно маце, което ми хвърля срамежлив поглед през рамо. А вътре той бе написал следното: