Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Боя се, че не — отвръща ми тя и посочва към стената зад мен.

Обръщам се и само дето не падам от удивление, когато прочитам окачения там надпис: „Вход 5.00 лири.“

Чак ми прималява от шока. Ама какво става с този наш свят?! Вече ти искат пари и за музеите?! Та това е страшно! Всеки знае, че музеите трябва да са безплатни. Ами да! Ако има входна такса, никой никога няма и да стъпи в тях! Цяло едно поколение ще бъде откъснато от нашето велико културно наследство — заради някаква си скапана финансова бариера. Нацията ни ще затъпее още повече и цивилизованото британско общество ще бъде изправено на прага на колапса. Това ли е целта ти, Тони Блеър?

Пък и аз нямам в себе си пет лири! Нарочно излязох само с 2.50, които са ми за продуктите за кърито, което ще сготвя собственоръчно у дома. Господи, колко досадно! Така де, ето ме тук, готова да поема малко култура, ИЗГАРЯЩА (хм!) от желание да вляза и да разгледам… е, каквото и да има там вътре… а не мога!

В този момент забелязвам, че всички японци от туристическата група ме гледат втренчено и укоризнено, сякаш съм някакъв криминален престъпник. „Я ми се разкарайте от главата! — озъбвам им се мислено. — Вървете да позяпате малко изкуство!“

— Приемаме и кредитни карти — казва ми служителката от рецепцията. — „Виза“, „Суич“, „Американ Експрес“.

— О! — отвръщам. — Ами… Добре тогава.

— Цената на сезонния билет е петнадесет лири — добавя тя, докато бъркам в чантата си, за да си извадя портфейла с „Виза“ картата, — но той ви дава право на неограничен достъп за цяла година.

Неограничен достъп за цяла година ли?! Чакай, чакай малко сега. Дейвид Е. Бартън казва, че при всяка покупка човек трябва да прецени колко му излиза еднократната употреба на съответния продукт, а това се получава, като се раздели цената му на колкото пъти смяташ, че ще го използваш. Да предположим, че от днес нататък цяла година ще идвам във „Виктория и Албърт“ веднъж месечно. (Мисля, че това е напълно реалистична преценка.) Ако си купя сезонен билет, едно посещение ще ми струва… ще ми струва само 1.25.

Е, че то е страшно изгодно, нали така? И всъщност е изключително добра инвестиция, като се позамисли човек.

— Добре, ще взема сезонен билет — казвам и подавам на служителката „Виза“ картата си.

Ха! Дръж се, културо, идвам!!

Началото е доста успешно. От време на време надниквам в картата на музея, най-подробно оглеждам всеки експонат и внимателно прочитам мъничките картички с пояснения към него.

„Сребърен потир, Холандия, XVI век.“

„Плака с изображение на Светата Троица, Италия, средата на XV век.“

„Пръстена купа, покрита с глазура в синьо и бяло, началото на XVII век.“

Хм, тази купа е наистина красива. Любопитно ми е колко ли струва? Изглежда доста скъпа… Понечвам да я вдигна, за да видя етикетчето с цената отдолу, но пръстите ми докосват стъклото на витрината и изведнъж си спомням къде се намирам. Добре де, ясно! Това тук не е магазин. И няма никакви етикетчета с цени.

Мисля си обаче, че не са прави. Дори допускат груба грешка. Защото по този начин отнемат част от забавлението на посетителите, нали така? Обикаляш насам-натам, ама можеш само да гледаш… и след известно време цялата тази работа страшно доскучава. Докато ако имаше етикетчета с цени, човек щеше да е много по-силно заинтригуван. Ами да! Смятам, че всички музеи трябва да слагат етикетчета с цени на експонатите си. И тогава ще разгледаш сребърния потир, мраморната статуя, „Мона Лиза“ или каквото и да е там, ще те възхитиш на красотата му, ще оцениш историческата му значимост и тъй нататък… а после ще погледнеш етикетчето с цената и ще иьзкликнеш: „Хей, я виж колко скъпо струва!“ Мисля, че това наистина ще оживи посещението на музеи.

Ще взема да пиша до управата на „Виктория и Албърт“, за да ги посъветвам да вземат мерки в тази насока. Та аз съм инвестирала в техния сезонен билет, нали така? Би трябвало да се вслушат в мнението ми.

Но междувременно нека видим какво има зад следващата витрина.

„Гравирана чаша, Англия, средата на XVвек.“

Господи, направо умирам за чаша кафе! Колко ли време е минало, откакто влязох? Сигурно цяла вечност…

Ооо! Само петнадесет минути!

По едно време се озовавам в зала, чиито експонати проследяват историята на модата. Изведнъж усещам прилив на сили и ме обзема научен интерес. Всъщност, тук се задържам много повече, отколкото в която и да било друга зала. После обаче дрехите и обувките свършват и пак се занизват статуи и стъклени шкафове с разни дребни очукани предмети в тях. През минута си поглеждам часовника, краката ме болят… и най-сетне се отпускам тежко на някакво канапе.

Не ме разбирайте погрешно — обожавам музеите. Наистина съм фен на корейското изкуство. Проблемът е, че точно в този музей подовете са някак си прекалено твърди, а ботушките на краката ми са ми малко тесни. И освен това е прекалено затоплено, така че се наложи да си сваля жакета, който обаче ми натежава все повече ръцете и непрекъснато го изпускам. И може да прозвучи налудничаво, но все ми се струва, че чувам да прозвънва касов апарат. Навярно си въобразявам.