Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

„Скъпа Ребека,

Радвам се, че се засякохме така неочаквано онази вечер и искрено се надявам да си прекарала добре. Сега си давам сметка, не съм ти благодарил за това, че така бързо ми върна заема. Оценявам го високо.

С най-добри благопожелания — и, разбира се, искрени съболезнования за загубата на леля Ърминтрюд. (И ако това може да ти послужи за известна утеха — не мога да си представя този шал да отива повече на някой друг, отколкото на теб.)

Люк“

За миг гледам вцепенено картичката. Просто не знам какво да си мисля. После много предпазливо си казвам: Боже, много мило от негова страна, нали? Да ми изпрати такава красива картичка, собственоръчно надписана, само за да ми благодари за МОЯТА картичка. Искам да кажа: не е длъжен да го прави; значи едва ли е само от любезност, нали така? Ами да, не се прави така — никой не благодари с картичка за това, че някой му е върнал заем от двадесет лири!

Или пък се прави? Може би вече е възприето и в такива случаи да благодариш с картичка? Изглежда, че в днешно време всеки праща картички за всичко. Вече и представа си нямам какво е прието и какво не е прието да се прави! (ЗНАМ СИ АЗ, че трябваше да прочета онова ръководство по етикеция, дето ми го подариха миналата Коледа!) И така, дали тази картичка Е ИЛИ НЕ Е само любезна благодарност? Или пък е нещо съвсем друго? И ако е нещо съвсем друго… какво по-точно?

ДА НЕ БИ ДА СЕ Е ДОСЕТИЛ?

О, Боже, това е! Разбрал е, че няма никаква леля Ърминтрюд! И с тази картичка иска да ме засрами.

Но пък, от друга страна… защо му е да си прави целия този труд да купува картичка, да я пише, да я изпраща… само за да ме накара да се засрамя ли?

Уф, не знам. Пък и на кого му пука? Ами че аз и без това дори не го харесвам.

След като цялата съботна сутрин поглъщах култура, реших, че заслужавам малко да се поглезя следобеда, затова си купих последния брой на „Вог“ и пакет шоколадови бисквитки и сега се отпускам с наслада на дивана. Господи, колко страшно ми липсват тези дребни удоволствия на живота! Не съм чела списание от… хм, вече от цяла седмица, като изключим „Харпърс енд Куийн“, дето го взех вчера от Сузи. А дори НЕ ПОМНЯ кога за последен път съм вкусвала шоколад!

Но не мога да се отдавам прекалено дълго на тези си удоволствия, защото трябва да изляза и да купя продуктите за моето бъдещо домашно приготвено къри. Така че след като прочитам хороскопа си, затварям „Вог“ и изваждам новата си готварска книга с индийски рецепти. Бих казала, че съм доста развълнувана. Никога преди не съм готвила къри.

Отказвам се от рецептата с тигрови скариди, защото се оказа, че тигровите скариди са много скъпи. Така че вместо тях ще сготвя пиле с гъби балти. Като чета рецептата, всичко ми изглежда много евтино и лесно, така че се заемам да препиша на едно листче какво трябва да купя.

Когато довършвам списъка си обаче, изведнъж се стъписвам — той ми изглежда доста по-дълъг, отколкото би трябвало да бъде. Никога не съм и предполагала, че са необходими толкова ужасно много подправки, за да се сготви едно най-обикновено къри. Току-що претараших кухнята и се оказа, че го нямаме специалния тиган за малти, всъщност нямаме я и специалната мелачка за подправки, нямаме го и специалния уред за пасиране на продуктите за соса. Добре де, нямаме дори дървена лъжица, нито пък готварска везничка.

И все пак, не е болка за умирачка. Ще отскоча до „Питър Джонс“, за да набавя необходимото кухненско оборудване, после ще накупя продуктите по списъка, връщам се и започвам да готвя. И не бива да се забравя, че всички тези неща за кухнята се купуват веднъж и завинаги — после вече ще бъдем напълно екипирани, за да си готвим страхотни кърита всяка вечер. Няма начин, този разход трябва да се смята за инвестиция!

Когато същата вечер Сузи се прибира от пазарния център в Камдън, аз съм с новата си готварска престилка на пъстри райета и меля подправките, предварително препечени в новия ни специален гиган за балти, с новата ни специална подправкомелачка.

— Пфу! — възкликва Сузи, влизайки в кухнята. — На какво вони така?!

— На ароматни подправки — отвръщам троснато и си пийва глътка от чашата с вино.

Да си кажа правото, всичко се оказа… хм, мъничко по-сложно, отколкото си го представях, докато четях рецептата. В момента се опитвам да превърна подправките в нещото, наречено „балти масала микс“, за което се предполага, че ще можем да си го държим в буркан и да използваме месеци наред. Ама всички подправки някак мистериозно потъват в подправкомелачката и изобщо не излизат от другия й край. Къде изчезват, по дяволите?!