Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

— Умирам от глад — заявява Сузи, като си сипва чаша вино. — Скоро ли ще стане?

— Откъде да знам — процеждам през стиснати зъби, надничайки в подправкомелачката. — Да можех само да извадя проклетите подправки отвътре…

— О, ами добре тогава — отвръща Сузи, — ще си направя един сандвич.

Тя пъхва в тостера две филии хляб и докато чака да се препекат, започва да взема и да оглежда едно след друго всичките ми пликчета, шишенца и бурканчета с подправки.

— Какво е това „бахар“? — пита Сузи, четейки любопитно етикетчето на едно от шишенцата. — Тук пише, че съчетава аромата на всички подправки. Да не би да е нещо изкуствено? Да са ги стрили, смесили и пресовали заедно за по-лесна употреба?

— Откъде да знам — изсумтявам, като почуквам доста ядно дъното на подправкомелачката върху плота на шкафа.

От нея най-сетне излиза нещо — около половин чаена лъжичка фин пращец с подозрителен цвят. Усещам как докато го гледам, недоумението ми прераства в гняв. Какво става с буркана, пълен с така наречения „балти масала микс“, който мога да използвам месеци наред?! Май ще трябва да препичам и меля още от всички тези проклетии.

— Щото ако това тук е истина — отбелязва Сузи, като почуква с нокът етикетчето върху шишенцето с бахар, — можеш да го използваш само него и да зарежеш останалите, нали?

— Не, не мога! — изръмжавам доста грубо. — Приготвям пресен, мултиароматен „балти масала микс“, ясно?!

— Добре де, ясно — съгласява се Сузи, свивайки рамене. — Ти си майсторът.

„Точно така! — мисля си, отпивайки глътка вино. — Започваме отначало!“

Хвърлям в тигана семе от кориандър, от копър, от канела, чер пипер, бахар, карамфил, дафинов лист… Отдавна вече съм се отказала от използването на новата ни електронна готварска везничка. Сипвам на око. Всички казват, че готвенето е въпрос на вдъхновение и интуиция, нали така?

— Какво е това? — пита Сузи, която е взела от кухненската маса картичката на Люк Брандън. — Откъде накъде ще ти праща картичка?

— Ами… — свивам уж нехайно рамене, — …просто от любезност.

— От любезност ли? — смръщва вежди Сузи, като върти картичката в ръцете си и я оглежда от всички страни. — Няма начин. Никой не благодари с картичка за това, че са му върнали двадесет лири.

— Наистина ли? — с малко по-тъничък и по-треперлив от обичайното глас… сигурно поради острия мирис откъм специалния тиган за балти, където с леко пукане се препичат ароматните подправки. — Мислех си, че днес вече е прието да се прави така.

— Глупости! — отсича Сузи уверено. — В такива случаи практиката е следната: връщат ти заема, пращаш кратко писъмце с дежурното „благодаря“, за да уведомиш, че си си получил парите, и край. Докато тази картичка тук… — многозначително я размахва Сузи към мен, — … тази картичка тук е вече нещо съвсем различно.

Ето, точно затова ми харесва да имам Сузи за съквартирантка. Тя е наясно с всякакви подобни неща, защото се движи в най-изисканите социални кръгове. Веднъж дори е била на вечеря с херцогинята на Кент?! Не че се фукам или нещо подобно.

— И какво по-точно? — питам, стараейки се гласът ми да не звучи напрегнато.

— Предполагам, че е израз на приятелски чувства — отвръща Сузи и оставя картичката обратно на кухненската маса.

Приятелски чувства. Ами да, разбира се, така е. Израз на приятелски чувства. Което само по себе си е нещо много хубаво, естествено. Но защо ли се чувствам леко разочарована? Гледам с недоумение картичката, върху която има репродукция на лице от Пикасо. Какво ли означава това?

— Впрочем, тези неща в тигана черни ли трябва да станат? — пита Сузи, мажейки препечената си филийка с масло.

— О, Боже! — свалям светкавично тигана от котлона и оглеждам критично почернелите зърна в него.

Това готвене ще ме побърка! Ама аз, както се знае, имам силна ноля, така че изхвърлям на боклука поредните станали на въглен семена и започвам всичко отначало. Щедро изсипвам в тигана семе от кориандър, от копър, от канела, чер пипер, бахар, карамфил, дафинов лист… С това дафиновият лист свърши. Дано този път стане, защото инак…

По някакво чудо наистина става! Четиридесет минути по-късно в моя специален тиган за балти вече къкри сготвено от мен самата къри! Фантастично! Мирише божествено, пък и изглежда точно като на снимката в книгата — а аз дори не съм следвала рецептата им дословно! Което несъмнено доказва, че аз притежавам вродена дарба за готвене на индийски ястия. И колкото повече практикувам, толкова повече ще се усъвършенствам. Както казва Дейвид Е. Бартън, скоро ще мога да спретна вълшебно къри за четирима за толкова минути, колкото ще ми отнеме да се обадя по телефона и да го поръчам от ресторанта. А пък я колко пари спестих!