Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Едва на няколко крачки от масата му забавям крачка и се питам какво всъщност да му кажа.

Ами… нещо учтиво, предполагам. Ще го поздравя и… — гениално хрумване! — ще му благодаря отново за двадесетте лири, дето ми ги даде назаем.

Мамка му, ама аз май не съм му ги върнала, или…?

Нищо подобно, върнах ги! Ами да, изпратих му една от онези картички от рециклирана хартия, с картинка на кученца и чек за двадесет лири. Точно така! Значи, без паника! Просто отивам и най-хладнокръвно го поздравявам.

— Здрасти! — подвиквам, когато решавам, че вече съм достатъчно близо до масата му.

Околният шум обаче е толкова силен, че той явно не ме чува. Нищо чудно, че всички приятелки на Финела, а и тя самата, имат толкова пронизително пискливи гласове. На човек му трябват поне шестдесет и пет децибела, за да бъде чут.

— Здрасти! — опитвам отново, този път по-високо, като приближавам още малко.

Пак никаква реакция. Люк говори нещо настойчиво на по-възрастния мъж, а жената го слуша съсредоточено. Никой от тримата дори не ме и поглежда.

Вече започвам да се чувствам неудобно. Стърча като истукан, само на няколко крачки от човека, с когото бихме могли да си прехвръкваме щастливо от маса на маса! Май никой друг няма такъв проблем. Защо той не скача от мястото си? Защо не ми подвиква въодушевено „Чу ли за инвестициите в Далечния изток?“, питам аз! НЕ Е ЧЕСТНО!!! Ами сега какво да правя? Дали да се обърна и да се върна на мястото си? Или да се престоря, че съм тръгнала за дамската тоалетна?

Покрай мен прелетява келнер с отрупан поднос и буквално ме повлича след себе си, така че неволно се понасям към масата на Люк. И точно в този миг той вдига поглед. Гледа ме безизразно, сякаш изобщо не знае коя съм, и усещам стомахът ми да се присвива ужасено. Но няма връщане назад!

— Здрасти, Люк! — казвам ведро. — Просто си помислих… да ти кажа здрасти.

— Ами здрасти — казва той след кратка пауза. — Мамо, татко, това е Ребека Блумууд. Ребека, запознай се с родителите ми.

О, Боже! Какви ги забърках! Натресох се на семейна вечеря! Трябва да се изпаря, при това скоростно!

— Приятно ми е — казвам с неуверена усмивка. — Е, няма да ви преча да…

— Откъде се познавате с Люк? — пита хладно мисиз Брандън.

— Ребека е изтъкнат финансов журналист — отговаря Люк, като отпива от виното си.

(Наистина ли го мисли? Хм, трябва да го спомена мимоходом в някой разговор с Клеър Едуардс. Пък и с Филип също.)

Усмихвам се уверено на по-възрастния мистър Брандън като вряла и кипяла финансова акула. Ами да, аз съм изтъкнат финансов журналист, който си прехвръква от маса на маса с изтъкнат предприемач в изтъкнат лондонски ресторант. Страхотно, нали?!)

— Финансов журналист, така ли? — измърморва мистър Брандън Старши и леко побутва очилата си надолу, за да ме огледа по-добре. — Я ми кажете какво мислите за изявлението, което направи министърът на финансите?

Ааа, не! Никога повече няма да прехвръквам от маса на маса! За нищо на света!

— Ами — започвам уверено, като се чудя дали да не се престоря, че изведнъж съм видяла някой стар приятел в другия край на ресторанта.

— Татко, убеден съм, че на Ребека не й се говори за работа — намесва се Люк, като се смръщва леко.

— Естествено! — отправя ми ледена усмивка мисиз Брандън. — Прекрасен шал, Ребека. Май е на „Дени енд Джордж“?

— Да, на „Дени енд Джордж“ е! — отвръщам въодушевено, безкрайно облекчена, че се измъквам от въпроса за изявлението на министъра на финансите. (Какво е казал, по дяволите?!) — Толкова щастлива бях, когато успях да го взема миналата седмица от разпродажбата!

С крайчеца на окото си забелязвам, че Люк Брандън ме гледа втренчено, с доста странно изражение на лицето. Защо ме гледа? И защо изглежда толкова…

Мамка му!! Как може да съм толкова ТЪПА?!!

— От разпродажбата… за леля ми — добавям припряно, като се опитвам да мисля колкото се може по-бързо. — Купих го за подарък на леля ми. Но тя… умря.

Настъпва шокирано мълчание. Свеждам поглед. Просто не мога да повярвам какво казах току-що!

— Горката — отронва глухо мистър Брандън Старши.

— Леля Ърминтрюд е починала? — пита Люк с някак странен глас.

— Да — отвръщам, като се насилвам да вдигна поглед към тях. — Беше много тъжно.

— Колко ужасно! — казва с любезно съчувствие мисиз Брандън.

— Доколкото си спомням, леля Ърминтрюд беше в болница, нали? — пита Люк, като си сипва чаша минерална вода. — От какво боледуваше?

Замълчавам за миг, после изведнъж се чувам да казвам:

— От… крак.

— От крак ли? — отправя ми тревожен поглед мисиз Брандън. — Какво й беше на крака?

— Ами… поду се и хвана гангрена — пояснявам след кратка пауза. — А после го ампутираха. И после тя умря.

— Господи! И това ми било лекари! — клати глава мистър Брандън Старши, после изведнъж ми отправя свирен поглед: — Не си ли е направила консултация в частна клиника?