Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

„Не мисли за това! — заповядвам си решително. — Мисли колко пари ще спестиш!“ Успявам някак си да се насиля да изям отвратителното си подобие на сандвич, като го прокарвам с глътки тоник. Като свършвам, хвърлям фолиото и пъхвам бутилката с останалия тоник в малкия ни служебен хладилник. Минали са около… минали са пет минути от обедната ми почивка.

Добре де, какво би трябвало да правя сега? Щом като няма да ходя по магазини и кафенета, къде се предполага, че бих могла да отида, за да уплътня останалото време?

Сривам се унило на бюрото си. Господи, този живот във въздържание и пестеливост май ще се окаже трудна работа. Безсмислено отварям и затварям няколко фолдъра на екрана на компютъра си… После вдигам глава и се зазяпвам през прозореца, към оживената Оксфорд Стрийт, гъмжаща от пазаруващи хора, щастливо понесли в ръце пъстри торби и торбички. Отчаяно ми се иска да съм сред тях. Привеждам се силно напред на стола си, като цвете, стремило се към живителната за него светлина. Жадувам за ярките светлини и за топлия въздух в магазините, за отрупаните със стока рафтове, дори за бипкането на касовите апарати. Но не, не мога да отида! Тази сутрин се заклех, че през целия ден няма да припаря до магазин. Най-тържествено си го обещах — а не върви някак си да нарушавам обещание, което съм дала сама на себе си, нали? Или поне не чак толкова скоро…

После изведнъж ми хрумва брилянтна мисъл. Трябва да имам рецепта за къри, за да си го приготвя сама вкъщи, нали така? Дейвид Е. Бартън казва, че купуването на готварски книги е чиста проба пилеене на пари. И съветва да си преписваме рецептите, отпечатани отстрани на пакетите с хранителни продукти по магазините или пък да вземаме за временно ползване готварски книги от библиотеките. Аз обаче имам още по-добра идея. Ще отида до „Смит“ и на място ще си ПРЕПИША рецепта за кърито, което ще си сготвя в събота вечер. По този начин ще мога да вляза в голям магазин — пък било то и само книжарница, — без да е нужно да харча пари. Грабвам палтото си и излетявам през вратата. Дръжте се, магазини, идвам!

В мига, в който прекрачвам прага на „Смит“, усещам как цялото ми тяло сякаш въздъхва облекчено. Човек изживява някаква особена, с нищо несравнима тръпка на вълнение всеки път, когато влиза в магазин — какъвто и да е магазин. Тя се дължи отчасти на трепетно очакване, отчасти на оживената и приветлива атмосфера, отчасти на прелестната НОВОТА на всичко. Блестящи нови списания, блестящи нови писалки, блестящи нови транспортири… Не че ми е трябвал транспортир, откакто бях единадесетгодишна, ама… не изглеждат ли наистина страхотно, блестящи и спретнато подредени в пакетчетата си? Виждам, че са пуснали нова серия канцеларски пособия и материали, всичките с леопардова разцветка — не съм ги виждала преди и за момент се изкушавам да спра на щанда, за да ги разгледам отблизо. Вместо това обаче стисвам зъби и ги подминавам решително, като се отправям към дъното на книжарницата, където са стелажите с книгите.

Откривам цяла редица с книги, посветени на индийската кухня. Вземам една напосоки, прелиствам страниците и се чудя коя ли рецепта да си избера. Никога не съм и предполагала, че готвенето на индийски яденета е толкова сложно. Може би е по-добре да си препиша две рецепти, просто за всеки случай.

Оглеждам се предпазливо и изваждам бележника и химикалката си — много добре знам, че в „Смит“ не обичат да им се преписва това-онова от книгите, изложени за продан. А го знам, защото веднъж настойчиво помолиха Сузи да напусне книжарницата на „Смит“, която е на площада при гара Виктория. Тя си преписваше някаква информация от една страничка на пътния справочник „А-2“, защото си беше забравила своя, а те й казаха, че трябва или да го купи, или да напусне. (Което е адски тъпо, защото в същото време те оставят да им четеш списанията напълно безплатно, нали така?)

Както и да е. Та когато се уверявам, че никой не ме гледа, започвам да си преписвам рецептата за „Тигрови скариди бириани“. Преполовила съм списъка с необходимите продукти, когато иззад ъгъла се появява момиче в униформа на книжарницата, така че бързо затварям готварската книга и без да я изпускам от ръце, правя няколко крачки покрай стелажа, като се преструвам, че чета заглавията. Когато служителката се отдалечава, отварям отново на рецептата, но преди още да съм успяла да запиша каквото и да било, някаква възрастна дама в синьо палто се обръща към мен на висок глас:

— Струва ли си, мила?

— Кое? — питам стреснато.

— Книгата! — нетърпеливо пояснява тя и посочва с върха на чадъра си към томчето в ръцете ми. — Трябва да избера някакъв подарък за снаха ми, която е от Индия. Та си помислих, че ще е добре да й взема някоя хубава готварска книга с индийски рецепти. Вие как смятате, тази, която държите, струва ли си?

— Всъщност не знам — отговарям. — Още не съм я прочела.

— О! — отронва разочаровано възрастната дама и се обръща, за да тръгне надолу покрай стелажите.