Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

„Добре, само без паника!!!“, заповядвам си мислено. Трябва просто да се държа естествено. Той вероятно изобщо не ме е видял какво правя. Пък дори да ме е видял… добре де, едва ли разглеждане на чужда чекова книжка може да се смята за най-страшното престъпление на света, нали така? Ако ме попита какво съм правила с чековата му книжка, ще му кажа, че… ще му кажа, че като финансов експерт съм искала да проверя дали си е попълвал правилно чековете. Гениално! Ами да, точно така ще му отговоря, ако го повдигне на въпрос.

Той обаче не споменава нищо. Връща се на масата, мълчаливо прибира чековата си книжка и ме пита учтиво:

— Приключи ли?

— Да — отговарям. — Да, благодаря.

Опитвам се да говоря колкото се може по-естествено… но си давам сметка, че гласът ми звучи виновно, а бузите ми са почервенели.

— Чудесно — казва Таркуин. — Е, сметката е платена, така че… да тръгваме ли?

И това е краят. Така приключва срещата ни. С безукорна хладна учтивост. Таркуин ме извежда от „Пица Експрес“, на улицата спира едно такси и плаща на шофьора да ме откара обратно до Фулхам. Не смея да го попитам дали не би искал да отидем някъде другаде да пийнем още по нещо или пък да дойде с мен до вкъщи. Усещам да ме побиват ледени тръпки, които ми пречат да му направя подобно предложение. Таркуин ми отваря вратата на таксито, любезно се целуваме един друг по бузата, той ми благодари за приятната вечер, аз му благодаря за чудесната вечеря и… ами това е.

Сядам в таксито и по целия обратен път до Фулхам усещам стомахът ми да се свива от притеснение какво ли е видял.

Най-сетне таксито спира пред нас, казвам лека нощ на шофьора, слизам и бръквам да извадя ключовете си. Смятам да напълня ваната, да се отпусна в горещата вода и да обмисля на спокойствие станалото в пицарията. Дали Таркуин наистина ме е видял да прелиствам чековата му книжка? Може би е видял само как я побутвам по масата към неговото място, един вид за да му е по-удобно да си я прибере. Може пък и изобщо нищо да не е видял.

Но защо в такъв случай изведнъж се скова така и стана хладно учтив? Сигурно е видял нещо; сигурно е заподозрял нещо. А после е забелязал как се изчервявам и не смея да го погледна в очите. О, Боже, защо си ме създал такава, че винаги да изглеждам като виновна?! Ами че аз дори не съм НАПРАВИЛА каквото и да било! Само проявих малко любопитство, нали така? Нима е престъпление да си любопитен?

Трябваше може би веднага да кажа нещо… да подхвърля някаква закачка… да превърна случилото се в добродушна и забавна шега. Добре де, ама пък каква ли шега може да бъде ровичкането в чужда чекова книжка? О, Боже, толкова съм ГЛУПАВА! Що ми трябваше изобщо да я пипам! Толкова ли не можех да си седя тихо и кротко и да си пия шампанското?!

Но нека кажем и нещо в моя защита все пак… Той си я остави на масата, нали така? Значи не държи чак пък толкова да я пази в пълна тайна. Пък и аз НЕ ЗНАМ със сигурност, че ме е видял да я прелиствам. Може и да не ме е видял. И аз просто… така де, дето се вика „гузен негонен бяга“.

Отключвайки вратата на апартамента, вече се чувствам доста по-позитивно настроена. Добре де, накрая Таркуин не беше особено дружелюбен, но… може да му е станало лошо от пицата или нещо подобно. Или пък да е решил да прояви деликатност и да не ме притиска. Значи така… утре ще му изпратя кратко топлосърдечно писъмце, в което ще му благодаря още веднъж за приятната вечер и ще му предложа да отидем на някой Вагнер заедно. Гениално! Ще се наложи обаче да се поровя още малко в онази книга, за да видя какво пише за прелюдиите, така че ако Таркуин пак ме попита коя от тях имам предвид, да знам какво да кажа. Решено! Всичко ще е наред. Изобщо не е трябвало да се тревожа.

Отварям вратата, разкопчавайки в движение палтото си… и в следващия миг сърцето ми се преобръща притеснено. Сузи ме чака в антрето. Седнала е на стъпалцето към дневната и ме чака… с доста странно изражение на лицето.

— О, Беки! — възкликва тя тихо и клати укоризнено глава. — Току-що говорих с Таркуин.

— Чудесно — отвръщам, като се старая това да прозвучи колкото се може по-естествено, но гласът ми излиза от гърлото някак изтънял и треперлив от уплаха и притеснение.

Извръщам се, събличам си палтото и съвсем бавно започвам да си свалям шала, опитвайки се да печеля време. Какво ли й е казал, по дяволите?

— Предполагам, че е безсмислено да те питам защо си го направила, нали? — подема Сузи след кратка пауза.

— Ами… — отвръщам смутено и усещам, че ми прималява от неудобство.

Господи, искам една цигара!

— Не че те ОБВИНЯВАМ или нещо подобно, но ми се струва, че би трябвало да… — Сузи отново поклаща глава и въздъхва тъжно. — Не можа ли да го направиш някак по-мило и деликатно? Таркуин ми се стори доста засегнат и наскърбен. Бедничкият, наистина страшно си пада по теб.

Това ми звучи доста налудничаво. Да съм го направила по-мило и деликатно ли?

— Какво по-точно… — започвам, но спирам, за да оближа пресъхналите си от притеснение устни. — Какво по-точно ти каза?