Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Да се изплати на Ребека Блумууд сумата от пет хиляди долара.

Отново прочитам думите, съвсем бавно, и усещам да ме облива такава вълна на облекчение, че чак ми се приисква да избухна в сълзи. Пет хиляди лири стерлинги! Повече от дълга ми към банката и от неплатените ми сметки по „Виза“ картата взети заедно. Този чек ще реши всичките ми проблеми! Ще реши всичките ми проблеми с един замах! Добре де, аз не съм „цигулари в Малави“, но пък Таркуин едва ли някога ще го разбере, нали така? Защото никога няма да тръгне да проверява. А ако реши все пак да провери, все ще измисля някаква правдоподобна история.

Пък и какво са някакви си пет хиляди лири за един мултимилионер като Таркуин?! Той вероятно дори няма да забележи липсата им. Някакви си жалки пет хиляди от всичките му двадесет и пет милиона! Ако ги представим като фракция от цялото му състояние, тези пет хиляди представляват… представляват една… така де, направо смешна сума. Нещо като петдесет пенса за нормалните хора. Излиза, че прибирам чек за петдесет пенса. Ха! Защо ли изобщо се колебая?!

— Ребека?

Таркуин ме гледа озадачено и изведнъж си давам сметка, че ръката ми е все още на сантиметри от чека. „Хайде, вземи го! — заповядвам си мислено. — Твой е! Вземи го и го пъхни в чантата си.“ С героично усилие протягам ръка още малко напред, внушавайки си да хвана чека. Приближавам… приближавам… почти го докосвам… пръстите ми треперят от напрежение…

Не, не е хубаво, не мога. Не мога да го направя и това е. Не мога да ги взема тези пари.

— Не мога да ги взема — казвам бързо. Дръпвам ръката си и усещам, че се изчервявам. — Защото… всъщност не съм сигурна, че фондацията вече приема парични дарения.

— О, разбирам — отговаря Таркуин, но изглежда леко озадачен.

— Ще ти кажа на чие име да пуснеш чек, след като уточня някои подробности — допълвам и отпивам голяма глътка шампанско. — А този по-добре го скъсай.

Обаче сърце не ми дава да гледам как къса чека. Стоя, забила поглед в чашата си, и направо ми се плаче. Пет хиляди лири стерлинги. Тези пари можеха да променят живота ми. Щяха да решат всичките ми проблеми. Таркуин взема рекламната кутийка кибрит на пицарията, запалва накъсаните хартийки в пепелника и двамата оставаме загледани в тях, докато след миг-два стават на пепел.

После Таркуин ми се усмихва и казва:

— Извини ме за малко.

Става от масата и се отправя към дъното на ресторанта, а аз отпивам нова глътка шампанско. После облягам глава на ръцете си и въздъхвам дълбоко. Опитвам се да погледна философски на нещата. Какво пък, може да спечеля пет хиляди лири стерлинги на лотария, нали така? Или пък компютърът на Дерек Смийт да даде на късо и той да се види принуден да махне с ръка на всичките ми задължения към банката и да започнем начисто. А може и някой завеян непознат богаташ наистина да плати по погрешка дълговете, които съм натрупала по „Виза“ картата си.

Пък може Таркуин да се върне от тоалетната и да ми предложи да се омъжа за него, нали така?

Вдигам очи от чашата си с шампанско и погледът ми попада с разсеяно любопитство върху чековата книжка от „Каутс“, която Таркуин е оставил върху масата. Чековата книжка на петнадесетия най-богат мъж във Великобритания. Уау!! Чудя се как ли изглежда отвътре? Той сигурно непрекъснато издава чекове за огромни суми, нали така? Вероятно на ден харчи повече пари, отколкото аз за цяла година.

Съвършено импулсивно придърпвам чековата книжка към себе си и я отварям. Не съм съвсем наясно какво точно търся… всъщност, вероятно се надявам да открия издаден чек за някаква сладостно шокираща по размерите си сума. Но първият, на който попадам, е само за тридесет лири. Жалка работа! Прелиствам и откривам друг — за петстотин и двадесет лири. Да се изплатят на някои си „Еръндел енд Сън“. Малко по-нататък откривам чек, адресиран до „Американ Експрес“, за сумата от 7515 лири. Е, това вече е малко по-интересно. Ама все пак, така де, не бих казала, че четенето на тази чекова книжка е нещо чак пък толкова вълнуващо. Нищо мултимилионерско няма в нея. Ами да, най-обикновена чекова книжка. Може да бъде дори моя.

Затварям и я бутвам отново натам, откъдето съм я взела. Вдигам поглед и сърцето ми спира. Таркуин гледа право в мен откъм другия край на ресторанта. Застанал е до бара, където един от келнерите му обяснява нещо. Той обаче не гледа келнера. Гледа право в мен. Очите ни се срещат и стомахът ми се свива. Мамка му!

МАМКА МУ! Какво е видял?

Бързо отдръпвам ръката си от чековата му книжка, грабвам чашата си и отпивам припряно глътка шампанско. После вдигам поглед и се преструвам, че едва сега съм го забелязала, че ме гледа. Мятам му сияйна усмивчица и след миг колебание той също ми се усмихва. После отново изчезва към фоайето на ресторанта, а аз се отпускам отмаляло на стола си. Сърцето ми бие до пръсване.