Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Това, да ви кажа, е направо обидно. Така де, за каква ме мисли?

— Не, предпочитам пицарията — казвам, като докосвам лекичко ръката му. — Ще е много по-непосредствено. И много по-… забавно.

Което, впрочем, се доближава доста до истината. Действително обожавам пицата. И тези страхотни чеснови хлебчета по пицариите. Мммм! Да ви кажа, като се позамисля сега, изборът му на заведение всъщност е направо върхът!

Келнерът ни връчва менютата и аз преглеждам набързо моето, въпреки че много добре знам какво искам — каквото винаги си поръчвам, когато ходя в „Пица Експрес“. И то е „Фиорентина“ — пица със спанак и едно яйце отгоре. Знам, че мнозина не я харесват и смятат вкуса й за откачен, но аз пък, да си призная, направо я обожавам.

— Желаете ли нещо за аперитив? — пита келнерът. Обикновено в такива случаи отговарям: „О, нека да е само бутилка бяло вино.“ Сега обаче изведнъж си помислям: „По дяволите виното. Та аз съм на вечеря с мултимилионер! Защо да не си поръчам джинфис?“

— Джинфис — заявявам твърдо и поглеждам Таркуин предизвикателно, очаквайки, че желанието ми може и да го шокира.

Той обаче се ухилва насреща ми и казва:

— Разбира се, освен ако не предпочиташ шампанско?

— О! — отвръщам, тотално изненадана от предложението му.

— Винаги съм смятал, че шампанското и пицата са чудесна комбинация — казва той и поглежда към келнера: — Донесете ни бутилка „Моет“, моля.

Е, това вече е друго нещо. Съвсем, съвсем друго нещо. Шампанско и пица. Излиза, че Таркуин всъщност си е доста нормален.

След малко ни сервират шампанското. Вдигаме чаши за наздравица и отпиваме няколко глътки. Започва наистина да ми става приятно. После забелязвам ръката на Таркуин да се плъзга бавно по масата към моята ръка. Абсолютно рефлексивно — без изобщо да имам такова намерение — отдръпвам пръстите си от докосването му и се преструвам, че ме е засърбяло ухото. Виждам, че прави разочарована физиономия и от неудобство се преструвам, че ме е задавила кашлица, а после се втренчвам настойчиво в някаква картина на стената вляво от мен.

О, Боже! Защо ми трябваше да си отдръпвам пръстите? Ако ще се омъжвам за него, ще ми се наложи да правя много повече други неща, освен да го държа за ръка.

„Можеш да го направиш, Ребека!“, заявявам си твърдо на ум. Ами да, МОГА да се накарам да изпитам влечение към него, нали така? Всичко е въпрос на самоконтрол. А вероятно ще помогне и това да се напия до затъпяване. Решително вдигам чашата си и почти я пресушавам на един дъх. На секундата усещам мехурчетата да изпълват мозъка ми и в главата ми зазвучава щастливата им песничка: „Ще бъда съпруга на мултимилионер! Ще бъда съпруга на мултимилионер!“ И когато след миг поглеждам отново Таркуин, той вече ми се струва мъничко по-привлекателен. Очевидно алкохолът ще бъде ключът към нашето семейно щастие.

В главата ми изплува сияйната картина на сватбата ни. Облечена съм в прелестна рокля, дело на прочут дизайнер. Мама и татко гледат гордо. И никога повече няма да имаме финансови проблеми. НИКОГА. Петнадесетият най-богат човек във Великобритания! Къща в Белгравия. Мисиз Таркуин Клейт-Стюарт. При тази мисъл буквално ми прималява от нетърпеливо желание.

О, Боже, всичко това може да бъде мое! МОЖЕ да бъде мое!

Усмихвам се колкото се може по-топло на Таркуин, който се поколебава миг-два, после на свой ред също ми се усмихва. Уф, слава Богу, не съм скапала нещата. Все още имам шанс. Сега трябва само да открием, че сме напълно сродни души, с изключително много общи неща помежду ни.

— Страхотно харесвам… — започвам аз.

— Искаш ли… — подема и Таркуин.

И двамата сме заговорили едновременно.

— Извинявай — казвам. — Продължи.

— Не, ТИ продължи — настоява Таркуин.

— О, ами… само исках пак да ти кажа колко много ми харесва картината, която подарихте на Сузи. — Е, няма лошо отново да му направя комплимент за вкуса, нали така? — Обожавам конете — добавям за подсилване на ефекта.

— В такъв случай някой път можем да излезем да пояздим заедно — казва Таркуин. — Знам една конюшня с много добри коне близо до Хайд Парк. Е, разбира се, не са чак толкова добри, колкото тези в имението, но…

— Прекрасна идея! — възкликвам уж ентусиазирано. — Ще бъде страхотно!

А, не! Няма начин! За нищо на света няма да се кача на кон! Пък било то и на някой от не чак толкова добрите коне в Хайд Парк. Но все едно, няма проблем. Спокойно можем да си правим планове за съвместна езда, пък като му дойде времето, ще кажа, че съм си изкълчила крака или нещо подобно.

— А кучета обичаш ли? — пита Таркуин.

— Обожавам ги — отвръщам съвършено убедително.

Което донякъде си е чиста истина. Е, не че някога бих си взела куче в къщата — прекалено много грижи се искат, пък и тези косми навсякъде… Но обичам да гледам тичащите из парка лабрадори. А също и играещите в тревата малки кученца. Такива ми ти работи.

Потъваме в мълчание. За да запълня паузата, отпивам от шампанското си.

— Харесваш ли „Жителите на Ийст Енд“? — питам най-сетне. — Или си падаш по-скоро по „Спешно отделение“?