Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Добре де, ами ако ми сервират омар? Никога през живота си не съм яла омар. Мамка му! В подобно заведение няма начин да не ми сервират омар, нали така? И аз няма да знам какво да го правя и ще изпадна в адски неудобно положение. О, Боже, защо никога не съм яла омар? ЗАЩО!?! За всичко са виновни родителите ми! Трябвало е още от най-крехка детска възраст да ме водят по префърцунени скъпарски ресторанти, за да развия нехайно изтънчен savoir-faire (savoir-faire (фр.) — подход, умение, маниери — Бел. прев.) по отношение на разните му там засукани блюда.

— Мислех си да хапнем на някое по-закътано и тихо място — обажда се Таркуин и добавя, като ме поглежда: — Какво ще кажеш?

— Чудесно — отговарям. — Върхът!

Слава Богу! Това вероятно означава, че няма да има омари и сребърни похлупаци. Отиваме в някое малко и уютно заведение, което е само за привилегировани. Частен клуб в анонимна сграда на някоя задна уличка, където се влиза след дискретно почукване на най-обикновена врата, а вътре е тъпкано със знаменитости, които са насядали по меки дивани и се държат като нормални хора. Върхът! И вероятно Таркуин се познава с всички тях!

Ама, разбира се, че се познава с всички знаменитости. Та той е мултимилионер, нали така?

Поглеждам през прозореца на таксито и виждам, че минаваме покрай „Хародс“. Стомахът ми неволно се свива болезнено при спомена за последния път, когато бях там. Заради проклетия куфар. Заради проклетия Люк Брандън. Уф! Всъщност, ще ми се точно сега да го видя да върви по тротоара, за да мога да му махна с нехайно пренебрежение — един вид „Пукни се от яд, отивам на вечеря с петнадесетия най-богат мъж във Великобритания“.

— Стигнахме — обръща се неочаквано Таркуин към шофьора на таксито. — Можете да ни свалите тук. — А после ми се усмихва и добавя: — Буквално на прага.

— Страхотно — отвръщам, отварям вратата и излизам от колата. Буквално на прага, ама на какво? Оглеждам се наоколо, като се чудя къде ли, за Бога, ще ме води. Намираме се на Хайд Парк Корнър. Какво има на Хайд Парк Корнър? Бавно въртя очи насам-натам и по едно време мярвам светеща емблема. Изведнъж осъзнавам накъде сме тръгнали. Отиваме в „Лейнбъроу“!

Уау!! Абсолютен шик! Вечеря в „Лейнбъроу“! Ами да, естествено! Така де, нима има по-подходящо място за първа среща от „Лейнбъроу“?

— Ами… — започва Таркуин, като застава до мен, — помислих си, че можем да хапнем тук нещо, пък после… ще видим.

— Звучи чудесно — отвръщам и тръгвам.

Върхът! Вечеря в „Лейнбъроу“, а после сигурно ще ме заведе в някой моден нощен клуб. Очертава се да си прекараме страхотно.

Подминаваме входа на „Лейнбъроу“, но това не ме смущава. Всеки знае, че VIР персоните винаги влизат през някой заден вход, за да избегнат папараците. Не че виждам наоколо папараци, ама… това сигурно му е станало навик на Таркуин. Ще свием по някоя странична алея, ще се шмугнем през задната врата, ще прекосим кухненските помещения, където майстор готвачът и персоналът ще се правят, че не ни забелязват, и ще се озовем във фоайето на клуба. Супер!

— Сигурен съм, че и друг път си идвала тук — казва Таркуин с извинителен тон. — Предложението ми не е особено оригинално.

— Глупости! — отвръщам и в този момент той ме насочва към двойна остъклена врата. — Направо обожавам…

Чакай, чакай малко! Къде отиваме? Това не е заден вход на каквото и да било! Това е…

Пицарията на Хайд Парк!

Таркуин ме води в „Пица Експрес“. Не, не мога да повярвам! Петнадесетият най-богат мъж във Великобритания ме води в някаква си пицария.

— …пицата — довършвам унило изречението си. — И пицариите — бързам да добавя за всеки случай.

— Чудесно! — казва Таркуин. — Помислих си, че сигурно няма да искаш да ходим по лъскави заведения.

— О, не — съгласявам се, като се опитвам изразът на лицето ми да бъде колкото се може по-убедителен. — Мразя лъскавите заведения. Определено предпочитам да хапнем заедно в някоя закътана тиха пицария.

— И аз така си помислих — казва Таркуин. После ме поглежда и добавя: — Сега обаче се чувствам малко кофти. Толкова хубаво си се облякла, че…

Замълчава замислено, като оглежда тоалета ми, Ами да, нека му е кофти. Не съм оставила цяло състояние в „Уистълс“, за да бъда заведена на вечеря в „Пица Експрес“, нали така?!

— Искам да кажа — подема Таркуин нерешително, — че ако искаш, можем да отидем на някое по-луксозно място. В „Лейнбъроу“ например, точно зад ъгъла…

Поглежда ме въпросително и вече се каня да възкликна „О, да, да!“, когато изведнъж ме осенява прозрение какво става всъщност. Това е тест, нали така? Както във вълшебните приказки, когато момичето трябва да избере един от трите лешника, които му предлагат. Добре де, всеки е наясно с правилата! НИКОГА не бива да посягаш към блестящия златен лешник. Нито дори към втория по красота сребърен лешник. Трябва да избереш малкото, нищо и никакво най-обикновено лешниче. И тогава от него бликва ярка светлина и то се превръща в планина от безценни камъни. Та така значи! Таркуин ме пробва, за да види дали го харесвам заради самия него, или ламтя единствено за парите му.