Татко

Оглежда кръста си. Загубил е толкова много килограми, че панталоните му се смъкват, а крачолите му се веят. Вече си е възстановил близо седем килограма, но още не е стигнал до петдесет и четири. Разкопчава колана си и повдига панталоните. Поглеждам от вътрешната страна на панталоните му: 32–29.

— Но сега номерът ти е двайсет и осем-двайсет и девет. Проблемът е, че не се знае какъв размер ще носиш след три месеца — какъвто апетит имаш сега, кой знае, може да заприличаш на Тони Галенто.

Татко затяга колана си, проверява дали ризата му е прибрана в панталоните и се усмихва.

— Спомняш ли си оная борба, Джон?

— Как няма да си я спомням. Спомням си дори къде бяхме, когато слушахме коментатора. За пръв път бях толкова далече от къщи. Бяхме в Ню Йорк заедно с Айра Тейлър и жена му Кей.

— Прав си, Джони; почти бях забравил. Хей, какво весело пътуване само беше това. Спомням си, че тогава ти обещах да ти покажа планина. И всеки път, когато преминавахме по някое възвишение, ти питаше дали това е планината. Колата ни в онези дни беше форд.

Татко измъква панталони модел „Пикасо“, на червени, сини и яркочервени райета. Те са номер 28–29 и струват само един долар. Налага ги на себе си. Господи, с тази брада прилича на Сезан през последните му години.

— Много са хубави, татко, но не мислиш ли, че още другата седмица няма да ти отеснеят?

— Какво от това? Ще ги дам на някого. Мисля, че ще се чувствам чудесно в тях. Ще правя впечатление на хората. Всички богаташи, които съм виждал по телевизията, носят такива щури дрехи и не ги е грижа какво мислят хората за тях. И аз вече не искам нищо от никого. Ще ги купя. Сякаш си купувам Балтийско море; пурпурни и евтини са — какво ще загубя?

— Добре, татко, мисля, че изглеждат чудесно. А какво ще каже майка?

— Е, ще се смее и ще ме нарече откачен, но ще се смее. През последните десет години в дома ни не се чуваше много смях.

Татко купува най-невероятни комбинации от панталони и ризи. Заразявам се и му помагам да ги комбинира по цвят. Смее се и си примира от удоволствие, докато прави страхотните си костюми.

Купува си пъстра копринена риза за два долара. Знам, че едно пране ще унищожи лъскавината й. Татко казва, че ще я хвърли, когато се замърси. Очарован е от приятната мекота на плата и от начина, по който променя цветя си на светлината.

Похарчваме около двайсет долара. Не си спомням някога да съм пазарувал с такова удоволствие. Дори самият аз си купувам две доста налудничави комбинации. Не искам да мисля за реакцията на майка, когато ни види с тези дрехи. На връщане коментираме закупените костюми и решаваме кои от тях ще облечем най-напред. Татко избира златисти на цвят панталони за ски в комбинация с копринената риза. Тя е тъмносиня с втъкана златна нишка. Купуваме и връзки за спортните му обувки „Адидас“.

Вкъщи заварваме Джоан. Не знам дали майка не е изпаднала в паника и я е извикала по телефона, или Джоан просто се е отбила да ни види. Незабелязано отнасяме чантите с дрехи в спалнята към градината. Влизам във всекидневната, за да съобщя за модното шоу, което сме решили да представим. Майка е като замаяна и вече не знае как да реагира.

Най-напред се появявам аз: ризата ми е с цвят на сладолед с фъстъци, панталоните за голф на Джак Никлаус и със зелено-белите обувки за тенис на Стан Смит. Джоан изсвирва с два пръста — нещо, което усвои още преди да навърши пет години и за което винаги й завиждах.

Татко идва веднага след мен без бастун. Застава бавно в средата на стаята — бавно се обръща, свободно размахва ръце. Джоан и майка се смеят от все сърце. Започвам да обикалям и да се въртя около татко. Джоан подхваща „Хубавото момиче е като мелодия“ и майка й приглася. Пляскат с ръце в ритъма на песента. Всички се смеем щастливо. Татко се връща в спалнята. Покланям се.

— Останете по местата си, дами. Шоуто едва започва. Още нищо не сте видели.

Изчезвам в коридора, преди да са успели да кажат нещо.

Татко се кикоти така, че ръцете му треперят и се налага да му помогна с копчетата. Този път си облича панталоните „Пикасо“ и тъмносиня, свободна блуза с три четвърти ръкав. Липсва му само барета, за да изглежда като художник от Монмартър. Поглежда се в огледалото, върти глава наляво и надясно.

— Това е костюмът ми на „пенсиониран“ художник.

Взема четката от тоалетната масичка и реши брадата си, като й придава заострена форма, завива мустаците си нагоре. Прилича много повече на художник от мене.

Навличам раирани италиански панталони без колан и ги комбинирам с кафява риза с дълги ръкави и три копчета на маншетите. На джоба й дори има лъв като монограм. Изглеждам като принц, изоставен от принцесата заради иконома. Татко се вторачва в мен.

— Хей, нямаш равен на себе си.

Изсвирва между зъби — още нещо, което не можах да усвоя.

— Джони, винаги трябва да се обличаш така. Изглеждаш като човек, който не е работил нито ден в живота си.

Хвърляме последен поглед към огледалото. Страхотни сме! Излизам от спалнята и надниквам през вратата на всекидневната.