Татко

— Обзалагам се, че нито едно от тези момчета не печели повече от седем долара на час. Ако работиш четирийсет часа на седмица, петдесет седмици на година, годишният ти доход ще възлезе на не повече от петнайсет хиляди долара, а като платиш данъците и социалната осигуровка, ще ти останат не повече от дванайсет хиляди. С тези пари днес в Америка е невъзможно да се издържа семейство, Бил. Спасението е да отвориш собствен гараж; тогава се превръщаш в бизнесмен. Винаги си мръсен, този вид мръсотия, която никога не можеш да измиеш; тя прониква в кожата, под ноктите. Колкото и да внимаваш, ще си докараш премазани пръсти и дори ръце. Ще ти кажа и още нещо: вечерта ще бъдеш като труп. Когато работеше в завод, баща ми се връщаше обикновено по нощите мръсен и смазан от умора.

Няма начин да се избегнат обясненията. Господи, с какво ги предизвиках!

— Бил, какво ще правиш във Франция тази година?

Започва се. О’кей.

— Смятам да се преместя в горската къщурка, ще я довърша и ще се опитам да пиша.

— Как ще живееш? Имаш ли спестени пари?

Казвам му за сто и петдесетте долара.

— Това е нищо, Били; със сто и петдесет долара няма да изкараш и две седмици.

Налага се да му кажа, че и Деби може да дойде.

Мълчи доста дълго време. Наблюдаваме бедните нещастници, които сега почистват боклуците, изстъргани от кардановия вал. Ядосан е, но не знае откъде и как да ме започне.

— Господи, Бил, сто и петдесет долара няма да ви стигнат доникъде!

— И баща й ще даде своята лепта. Не му е приятно, че тя напуска училище, но ще й дава пари, за да не гладува.

Татко отново се умълчава. Надявам се, че е приключил с въпросите си. Ако сам не ми предложи помощ, няма да го моля. Известно време следим мълчаливо спектакъла пред нас; после той подхваща отново.

Говори с извинителен, но твърд глас, сякаш вади трън, забит под нокътя.

— Бил, деветнайсетгодишен си, не си дете; длъжен си да намериш начин да печелиш пари. Не знам какво да предложа. Трудно е да се намери работа във Франция без документи. Не виждам как ще се справиш.

— Един фермер наема хора за събиране на цвекло и обеща да ме вземе. Ще спечеля четири хиляди франка за два месеца. Като прибавим и парите на Деб, ще имаме достатъчно.

Трябваше да спра дотук.

— Ще използвам и парите, които ми изпрати, когато бях в Санта Крус. Дявол да го вземе, ще работя върху себе си; писането на книги е творчество.

Вдига глава и ме поглежда право в очите.

— Бил, вероятно е много лошо просто да си седиш и да знаеш със сигурност, че няма начин да не получиш пари — готови пари, неизработени от теб. Имаме приятели, които живяха точно по този начин през целия си живот — от парите на родителите си. И това ги съсипа. Те и сега показват детинска зависимост, примесена с арогантно невежество. Никога не станаха част от реалния свят.

Приключваме дотук. Няма нужда да бъда обиждан.

* * *

Почти шест часът е, когато гаражът най-сетне затваря. Вечеряме на невероятно високи цени и се отправяме към стаята си. Чуват се само колите, които профучават по автострадата. Гледаме филм със заглавие от сорта на „Вторник е, това тук трябва да е Амстердам“. Разказва ни за пътуване из Европа. Смеем се. И двамата имаме нужда от малко разтоварване след трудния разговор в гаража.

Филмът свършва към единайсет и двамата рухваме. Изтощен съм от наситения със Sturm und Drang7 ден. Загасяме светлините и гласът му се понася в мрака.

— Виж какво, Бил. Надявам се, че не се сърдиш заради разговора ни.

Прави пауза. Мълча. Нека да мисли, че съм заспал. Не искам повече да говорим за това.

— Безпокоя се, Бил, че можеш да поемеш нещата откъм лесната им страна. Налице има голям натиск от всички посоки да „се приемат нещата леко“, да „се успокои топката“, да бъдеш подъл, мазен и незабележим. Не искам в никакъв случай да се превърнеш в безделник от втората половина на двайсетия век. Това е врагът за мен. Не ме безпокоят обикновените комунисти — руснаци, китайци, кубинци, нацистите, калвинистите, баптистите, католиците или куклуксклановците или обикновените догматици, но истинският враг за мен, истински опасните хора, са богатите безделници; точно те управляват и пречат от векове на творческата мисъл и прогреса.

Чудя се дали очаква от мен да кажа нещо. Не, по-добре е да си държа езика зад зъбите.

— Ще ти предложа нещо, Бил. Налага се да сменя покрива на воденицата. Ако двамата с Деби се заемете с тази работа, ще ви дам петстотин долара. Ако и двамата сте усърдни, това няма да ви отнеме много време, а и ще бъде нещо като почивка от писането. Пътешествието към себе си и вътре в себе си може да се окаже толкова изморително, че катереното по покрива да ти се стори като пикник. По този начин ще изкараш зимата и ще има какво да предложиш на издателите.

Ето какво е измислил. Знае много добре, че се плаша от височини. Вероятно ще падна през този изгнил, наклонен покрив и ще си счупя врата. Мълча, но той още не е свършил.

— И още нещо, Бил. За мен ще бъде от значение да не демонстрирате връзката си с Деби; не обърквай представата си за право и криво. Разбрахме ли се?