Татко

— Честна дума, Бес, ти все още ми изглеждаш като младо момиче. Никой не може дори и да си помисли, че си четирийсетгодишна. Можеш да носиш всичко, което ти хареса, и да изглеждаш великолепно. Трябва да преодолеем чувството, че сме „мухлясали“ старци и да престанем да се тревожим за това какво щели да си помислят хората. Дявол го взел, досега не съм видял нито един млад човек да дойде и да попита нас какво да сложи на гърба си!

И двамата сме шокирани. Не толкова от казаното, нито от убедеността и младежкия жар в гласа му, а от това, че каза „дявол“! Хвърлям поглед в огледалото. Мама сега изглежда добре. Комплиментът от устата на един мъж, който никога не прави комплименти, я беше довършил. В очите й имаше сълзи. Чувствам, че мястото ми не е с тях в този момент. Доколкото знам, през последните четирийсет години татко не беше използвал онази светотатствена дума освен описателно. Но сега той като че ли не осъзнава, че е казал нещо различно.

Майка решава да се справи с това негово „Бес“. Може би си мисли, че сега е подходящият момент.

— Джак, защо не ме наричаш отново Бет? Знаеш колко много мразя това „Бес“. Не разбирам какво става; наричаше ме Бет, откакто дойдохме в Калифорния, а сега изведнъж преминаваш на Бес.

Последва дълга тишина. Татко продължава да седи на колене; карам по булевард „Сепулведа“ към Олимпик.

— Е, добре, нека да е Бет. Но аз се ожених за теб като Бес и винаги съм харесвал това име. Име, което човек не чува често, силно име — като тебе. Всеки път, когато те нарека Бет, изпитвам страх, че някой друг може да отговори.

Хвърлям крадешком поглед в огледалото. Срещам погледа на майка. В очите й чета най-различни чувства. Те говорят, че е изплашена, объркана и пита какво да прави. Този израз! Татко невъзмутимо продължава:

— Но Бес, ако ти искаш да бъдеш Бет, добре. Няма да забравя. Аз ще те наричам Бет, но ти ще ме наричаш Джейк. Ей, това ми харесва! Звучи ми така, като че ли сме гангстери от времето на сухия режим или пласьори на наркотици. Голям смях ще падне! Ние сме Бет и Джейк. Имам точно толкова право да бъда наричан Джейк, колкото всеки друг. Може би ще трябва да пропуша отново, да взема няколко от онези дълги пури, които пушеше Едуард Дж. Робинсън.

Обръща се към мен.

— Как смяташ, дали ще намеря някое старо бомбе в магазина на Армията на спасението, Джони?

Поглеждам го — искам да разбера дали не се опитва да играе Макиавели. Не, той просто се шегува. Щастлив е като дете, че отсега нататък двамата с майка ще бъдат Бет и Джейк — съмнителни типове. Не разбира как само с един удар унищожава всички претенции на майка. Не мисля, че наистина е решил отново да пропуши. Само си говори.

* * *

Докато стигнем магазина на Армията на спасението, той прехвърля списъците и се опитва да увлече майка в плановете си за костюми по различни поводи. Нарича я Бет и когато тя му каже Джак, незабавно я подсеща да се обръща към него с „Джейк“.

Раздвоен съм между съчувствие към майка и пълна капитулация. Сега разбирам защо тя през целия си живот се опитваше да властва над татко. В младостта си трябва да е бил съвсем неудържим. Нищо чудно, че сестрите му са я предупреждавали. По-лош е и от чичо Орийн, и от чичо Пийт. Разбирам, че в продължение на трийсет-четирийсет години в него е бил затворен и потиснат раблезиански тип; и сега изведнъж е пуснат на свобода. Кое ли е отворило бутилката и пуснало духа навън?

Когато стигаме до магазина, вземам мерки татко да не се замотава по страничните му крила. Знам, че майка бързо се изморява, а това означава веднага да се върнем обратно. Още повече, че днес й се насъбра твърде много. Зад гърба татко ми дава знаци да й покажа златистото канапе. Не е забравил. Толкова е необичайно за него да се интересува от мебелите в една къща.

Приближаваме се до канапето. Обаче майка все още е в шок, за да обръща внимание на нещата наоколо. Почти отминаваме канапето, когато татко внезапно спира.

— Джони, вероятно изморяваме майка ти с това обикаляне из магазина; да поседнем на канапето и да си починем.

Отпуска се на дивана. Помагам на мама да седне и се настанявам до нея. Татко с удоволствие и собственическо чувство прокарва ръце по тапицерията. Майка ми е вбесена.

— Досега седяхме в колата. Добре съм.

Татко неочаквано я целува по шията; тя се озърта да види дали някой е забелязал.

— Погледни само това канапе, Бет. Винаги съм искал да имаме точно такова канапе за нашата всекидневна.

Майка поглежда дивана. Прави го само за да му затвори устата, но после се вглежда по-внимателно: заинтригувана е. Бавно става. Аз продължавам да седя. Татко я наблюдава. Сякаш дебнем много рядка птица, която се върти около капан. Отива отзад, подръпва края на тапицерията. Намира етикета с цената и го поглежда.

— Джаки, тук трябва да има някаква грешка. Пише само седемдесет и пет долара.

Двамата с баща ми ставаме, за да погледнем етикета. Татко се взира в него, хвърля ми съзаклятнически и се усмихва.

— Може би действителната цена е седемстотин и петдесет долара. Сигурно са изпуснали нулата.