Читаем Татко полностью

— Честна дума, Бес, ти все още ми изглеждаш като младо момиче. Никой не може дори и да си помисли, че си четирийсетгодишна. Можеш да носиш всичко, което ти хареса, и да изглеждаш великолепно. Трябва да преодолеем чувството, че сме „мухлясали“ старци и да престанем да се тревожим за това какво щели да си помислят хората. Дявол го взел, досега не съм видял нито един млад човек да дойде и да попита нас какво да сложи на гърба си!

И двамата сме шокирани. Не толкова от казаното, нито от убедеността и младежкия жар в гласа му, а от това, че каза „дявол“! Хвърлям поглед в огледалото. Мама сега изглежда добре. Комплиментът от устата на един мъж, който никога не прави комплименти, я беше довършил. В очите й имаше сълзи. Чувствам, че мястото ми не е с тях в този момент. Доколкото знам, през последните четирийсет години татко не беше използвал онази светотатствена дума освен описателно. Но сега той като че ли не осъзнава, че е казал нещо различно.

Майка решава да се справи с това негово „Бес“. Може би си мисли, че сега е подходящият момент.

— Джак, защо не ме наричаш отново Бет? Знаеш колко много мразя това „Бес“. Не разбирам какво става; наричаше ме Бет, откакто дойдохме в Калифорния, а сега изведнъж преминаваш на Бес.

Последва дълга тишина. Татко продължава да седи на колене; карам по булевард „Сепулведа“ към Олимпик.

— Е, добре, нека да е Бет. Но аз се ожених за теб като Бес и винаги съм харесвал това име. Име, което човек не чува често, силно име — като тебе. Всеки път, когато те нарека Бет, изпитвам страх, че някой друг може да отговори.

Хвърлям крадешком поглед в огледалото. Срещам погледа на майка. В очите й чета най-различни чувства. Те говорят, че е изплашена, объркана и пита какво да прави. Този израз! Татко невъзмутимо продължава:

— Но Бес, ако ти искаш да бъдеш Бет, добре. Няма да забравя. Аз ще те наричам Бет, но ти ще ме наричаш Джейк. Ей, това ми харесва! Звучи ми така, като че ли сме гангстери от времето на сухия режим или пласьори на наркотици. Голям смях ще падне! Ние сме Бет и Джейк. Имам точно толкова право да бъда наричан Джейк, колкото всеки друг. Може би ще трябва да пропуша отново, да взема няколко от онези дълги пури, които пушеше Едуард Дж. Робинсън.

Обръща се към мен.

— Как смяташ, дали ще намеря някое старо бомбе в магазина на Армията на спасението, Джони?

Поглеждам го — искам да разбера дали не се опитва да играе Макиавели. Не, той просто се шегува. Щастлив е като дете, че отсега нататък двамата с майка ще бъдат Бет и Джейк — съмнителни типове. Не разбира как само с един удар унищожава всички претенции на майка. Не мисля, че наистина е решил отново да пропуши. Само си говори.

* * *

Докато стигнем магазина на Армията на спасението, той прехвърля списъците и се опитва да увлече майка в плановете си за костюми по различни поводи. Нарича я Бет и когато тя му каже Джак, незабавно я подсеща да се обръща към него с „Джейк“.

Раздвоен съм между съчувствие към майка и пълна капитулация. Сега разбирам защо тя през целия си живот се опитваше да властва над татко. В младостта си трябва да е бил съвсем неудържим. Нищо чудно, че сестрите му са я предупреждавали. По-лош е и от чичо Орийн, и от чичо Пийт. Разбирам, че в продължение на трийсет-четирийсет години в него е бил затворен и потиснат раблезиански тип; и сега изведнъж е пуснат на свобода. Кое ли е отворило бутилката и пуснало духа навън?

Когато стигаме до магазина, вземам мерки татко да не се замотава по страничните му крила. Знам, че майка бързо се изморява, а това означава веднага да се върнем обратно. Още повече, че днес й се насъбра твърде много. Зад гърба татко ми дава знаци да й покажа златистото канапе. Не е забравил. Толкова е необичайно за него да се интересува от мебелите в една къща.

Приближаваме се до канапето. Обаче майка все още е в шок, за да обръща внимание на нещата наоколо. Почти отминаваме канапето, когато татко внезапно спира.

— Джони, вероятно изморяваме майка ти с това обикаляне из магазина; да поседнем на канапето и да си починем.

Отпуска се на дивана. Помагам на мама да седне и се настанявам до нея. Татко с удоволствие и собственическо чувство прокарва ръце по тапицерията. Майка ми е вбесена.

— Досега седяхме в колата. Добре съм.

Татко неочаквано я целува по шията; тя се озърта да види дали някой е забелязал.

— Погледни само това канапе, Бет. Винаги съм искал да имаме точно такова канапе за нашата всекидневна.

Майка поглежда дивана. Прави го само за да му затвори устата, но после се вглежда по-внимателно: заинтригувана е. Бавно става. Аз продължавам да седя. Татко я наблюдава. Сякаш дебнем много рядка птица, която се върти около капан. Отива отзад, подръпва края на тапицерията. Намира етикета с цената и го поглежда.

— Джаки, тук трябва да има някаква грешка. Пише само седемдесет и пет долара.

Двамата с баща ми ставаме, за да погледнем етикета. Татко се взира в него, хвърля ми съзаклятнически и се усмихва.

— Може би действителната цена е седемстотин и петдесет долара. Сигурно са изпуснали нулата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Текст
Текст

«Текст» – первый реалистический роман Дмитрия Глуховского, автора «Метро», «Будущего» и «Сумерек». Эта книга на стыке триллера, романа-нуар и драмы, история о столкновении поколений, о невозможной любви и бесполезном возмездии. Действие разворачивается в сегодняшней Москве и ее пригородах.Телефон стал для души резервным хранилищем. В нем самые яркие наши воспоминания: мы храним свой смех в фотографиях и минуты счастья – в видео. В почте – наставления от матери и деловая подноготная. В истории браузеров – всё, что нам интересно на самом деле. В чатах – признания в любви и прощания, снимки соблазнов и свидетельства грехов, слезы и обиды. Такое время.Картинки, видео, текст. Телефон – это и есть я. Тот, кто получит мой телефон, для остальных станет мной. Когда заметят, будет уже слишком поздно. Для всех.

Дмитрий Алексеевич Глуховский , Дмитрий Глуховский , Святослав Владимирович Логинов

Детективы / Современная русская и зарубежная проза / Социально-психологическая фантастика / Триллеры
Адриан Моул и оружие массового поражения
Адриан Моул и оружие массового поражения

Адриан Моул возвращается! Фаны знаменитого недотепы по всему миру ликуют – Сью Таунсенд решилась-таки написать еще одну книгу "Дневников Адриана Моула".Адриану уже 34, он вполне взрослый и солидный человек, отец двух детей и владелец пентхауса в модном районе на берегу канала. Но жизнь его по-прежнему полна невыносимых мук. Новенький пентхаус не радует, поскольку в карманах Адриана зияет огромная брешь, пробитая кредитом. За дверью квартиры подкарауливает семейство лебедей с явным намерением откусить Адриану руку. А по городу рыскает кошмарное создание по имени Маргаритка с одной-единственной целью – надеть на палец Адриана обручальное кольцо. Не радует Адриана и общественная жизнь. Его кумир Тони Блэр на пару с приятелем Бушем развязал войну в Ираке, а Адриан так хотел понежиться на ласковом ближневосточном солнышке. Адриан и в новой книге – все тот же романтик, тоскующий по лучшему, совершенному миру, а Сью Таунсенд остается самым душевным и ироничным писателем в современной английской литературе. Можно с абсолютной уверенностью говорить, что Адриан Моул – самый успешный комический герой последней четверти века, и что самое поразительное – свой пьедестал он не собирается никому уступать.

Сьюзан Таунсенд , Сью Таунсенд

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее / Современная проза
Зараза
Зараза

Меня зовут Андрей Гагарин — позывной «Космос».Моя младшая сестра — журналистка, она верит в правду, сует нос в чужие дела и не знает, когда вовремя остановиться. Она пропала без вести во время командировки в Сьерра-Леоне, где в очередной раз вспыхнула какая-то эпидемия.Под видом помощника популярного блогера я пробрался на последний гуманитарный рейс МЧС, чтобы пройти путем сестры, найти ее и вернуть домой.Мне не привыкать участвовать в боевых спасательных операциях, а ковид или какая другая зараза меня не остановит, но я даже предположить не мог, что попаду в эпицентр самого настоящего зомбиапокалипсиса. А против меня будут не только зомби, но и обезумевшие мародеры, туземные колдуны и мощь огромной корпорации, скрывающей свои тайны.

Алексей Филиппов , Евгений Александрович Гарцевич , Наталья Александровна Пашова , Сергей Тютюнник , Софья Владимировна Рыбкина

Фантастика / Современная русская и зарубежная проза / Постапокалипсис / Социально-психологическая фантастика / Современная проза