Татко

Когато пристигаме, виждам, че са готови да ни приемат. Пренасят татко в едно от помещенията за спешни случаи с доктор и две сестри; те издърпват завесите около леглото му. Казват ми да чакам навън, в чакалнята. Професионалистите са поели случая; подчинявам се. Опънат съм като струна.

Непрекъснато се питам дали татко изобщо ще дойде в съзнание. Сигурен съм, че не може да живее дълго след тази криза. Питам се още до каква ли степен е увреден мозъкът му; не знам колко дълго е лежал в леглото си, преди да го намеря.

Половин час по-късно докторът излиза. Поканва ме в малка стая. Решавам, че ще ми съобщи за смъртта на татко. Подготвен съм. Винаги идва моментът, в който човек е готов да се предаде.

— Как е той, докторе?

Класическият въпрос, тъпият въпрос.

— Състоянието му е критично, но все още е жив. Можете ли да ми кажете точно какво се случи?

Информирам го за подробностите, но всъщност и аз не знам какво точно се е случило. Лекарят е млад, вероятно на специализация тук; взема си бележки, докато говоря. Пред него са картоните и диаграмите на татко. Лесно ми е да си представя, че дежурство в „Бърза помощ“ в събота вечер не е желано от лекарите и едва ли се поема от специалисти.

Докато преповтарям случилото се, усещам, че отново започвам да се влудявам. Повтарям вбесен за не знам кой път, че баща ми не може да живее извън болница, и го информирам, че вече съм заявил това на доктор Етридж, но той се е отнесъл с безразличие. Впускам се в гневно оплакване за загубата на време поради грешката на шофьора на линейката. Лекарят непрекъснато си води записки, после вдига глава, поглежда ме.

— Не се разстройвайте допълнително, доктор Тремънт, вие и без това сте пренапрегнат.

Трудно ми е да се контролирам, изчерпан съм напълно. И точно в този момент си спомням за семейство Мок. Поглеждам часовника си и установявам, че съм закъснял с цял час. Питам лекаря за телефон. Осведомява ме, че има в чакалнята.

Обаждам се на Пат и Санди и им казвам за случилото се. Те проявяват истинско съчувствие, а аз имам крещяща нужда от протегната приятелска ръка. Започвам да осъзнавам какво фактически е станало. До този момент бях твърде зает да се боря, нямах време да мисля.

Обаждам се на Джоан. Съобщавам й нещата толкова внимателно, колкото мога. Мълчи известно време. Когато започва да говори, разбирам, че плаче.

— Двамата с Марио ще дойдем в болницата, чакай ни. Още не се обаждай на майка.

Връщам слушалката на мястото, но не ми се иска да изляза от телефонната кабина. Ограниченото й пространство е единственото нещо на света, с което имам сили да се справя в този момент.

Най-сетне излизам и сядам в чакалнята. Не знам какво да чакам — да, Джоан. Отново се появява младият лекар. Изглежда уморен, но не така мрачен. Мога да се закълна, че му е порасла половиндневна брада само докато проведох двата телефонни разговора. За нищо на света не искам да съм лекар. Той не сяда, така че и аз оставам прав.

— Господин Тремънт, засега баща ви е вън от опасност. Ще трябва да направим повече изследвания, за да поставим диагноза. Премествам го в интензивното. А вие се приберете вкъщи; тук с нищо повече не можете да помогнете.

Оглежда ме внимателно. Сигурно изглеждам адски зле; поне това разчитам в очите му.

— Дойдохте тук с линейката, нали? Искате ли да ви повикаме такси?

Клатя отрицателно глава.

— Обадих се на сестра ми. Ще дойде всеки момент. Тя ще се погрижи за мен.

Гледа ме втренчено още няколко секунди.

— Добре тогава, почивайте си тук и ако се почувствате зле, обадете се на някоя от сестрите. Не се безпокойте за баща си, сега той е добре. Доктор Чад ще ви се обади сутринта.

Джоан и Марио пристигат петнайсет минути по-късно. Тя сяда до мен. Очите й са зачервени от плач. Марио играе ролята на невъзмутимия мъж, но диша тежко, а кожата му под брадата има синкав оттенък. Отново разказвам всичко.

Джоан иска да види татко. Знам защо; страхува се, че той ще умре, преди да го е видяла за последен път. Тя упорства пред сестрата, която накрая отстъпва и вика лекаря. Той се обажда в интензивното и обяснява положението.

— Можете да се качите за няколко минути, но той е в безсъзнание и няма да разбере, че сте при него.

„Исусе — стена наум, — вие нищо не знаете, докторе. Той нямаше да разбере, че сме при него, дори и да беше в съзнание.“

Отиваме в интензивното. Не се чува музиката на Музак. Може би дават почивката на уредбата през двата почивни дни на седмицата. Може би пускат тази музика само в часовете, разрешени за посещения. Интензивното отделение обаче е същото: малки помещения, отворени към голям център с монитори.