Татко

По време на тази реч съпругът се беше измъкнал иззад бюрото и сега крачеше нетърпеливо около мен. С труд се въздържам да не го следя с очи; знам, че няма да извади лугер със заглушител и да го нагоди в извивката на лакътя си, готов за стрелба, но непрекъснато го виждам точно в тази роля и в тази поза. Истината е, че сигурно бърза за кортовете в Мазерати; тенис, разбира се. Изстрелва кратък, резервиран поклон в моя посока.

— Сигурни сме, че тази картичка ще ви осигури всичко, от което имате нужда, господин Тремънт.

Вземам картичката. Тя се изправя. Това е. Отпращат ме. Моят въпрос за тях е приключен.

— Благодаря много, че ми отделихте от времето си. Благодарен съм и за разбирането, с което се отнесохте към проблема ми. Какво ви дължа за услугите?

Тя нахлузва върху раменете си ръчно оплетен ирландски пуловер.

— Секретарката ще изготви сметката. Моля, обадете се, ако решите да започнете дело. Ще дадете ли на секретарката до вратата изложението си, за да направи две ксерокопия за нашия архив?

— Довиждане, господин Тремънт. Не мисля, че ще имате повече нужда от нас.

Съпровождат ме до вратата, усмихват ми се, преди да изчезнат зад нея: с празни ръце, без платна, без ракети, без стикове за голф, без лугер.

Секретарката прави двете ксерокопия и ме осведомява, че сметката ще ми бъде изпратена в края на месеца. Оказва се, че трябва да платя сто долара за тази малка карта, сто долара добре похарчени за асо пики, което мога да скрия в ръката си, карта, която мога да натикам в задника на Етридж.

Отивам си вкъщи и се опитвам да обясня нещата на майка. Страхува се, че Перпечуъл ще затвори завинаги вратите за тях.

— Джаки, те нямат причина да ни държат. Профсъюзите плащат по-голяма част от застраховката, ние плащаме само двайсет и три долара на месец.

Опитвам се да й обясня, че не могат да ги лишат от правото им да ползват услугите на болницата само защото настояваме да се грижат за тях добре. Всъщност това няма никакво значение. Със застраховка „Медикеър“ нуждите им от медицинско обслужване ще бъдат посрещани при всички случаи. Слушам я безспир да повтаря едно и също. Точно когато решавам, че вече се е изчерпала и изтощила, тя започва отново.

Другата характерна особеност на бедните е, че обикновено се раздават наляво и надясно много символични удари и още повече заплахи по адрес на босовете — обаче само в уютната сигурност на семейната среда; когато стане въпрос за фактическо противопоставяне на някой „бос“, беднякът увяхва като напикано мушкато. Животът така ги е оскотил, така ги е натиснал и травматизирал, че те изпадат в луда паника при първия сигнал за битка. Страхът да не би да загубят и тази минимална сигурност, която са постигнали с адски мъки и за която се държат със зъби и нокти, ги вцепенява напълно — лишава ги от каквато и да било инициативност и способност за действие…

Отивам да храня татко. Засега задържам стодоларовата карта. Оставям Етридж да се пържи на тих огън, а аз се занимавам с баща си.

Решавам да го нарисувам. По този начин ще правя нещо, докато седя с него. Ще го нарисувам вън, на поляната с цветя. Госпожа Кеслер или който и да било друг едва ли ще имат нещо против. Освен това така ще докажа на Алиша, че наистина съм художник от Париж, Франция.

Когато пристигам, тя вече го храни. Медицинските сведения и лекарствата са пристигнали.

— Човече, ти наистина го направи. Всемогъщи Боже, госпожа Кеслер беше побесняла! Виж какво, Джак, баща ти се чувства добре тук. Не обърквай нещата!

Поемам храненето. Тя има и други пациенти, а и знае, че мога да върша това.

Татко е в много по-добра форма. Все още не може да концентрира вниманието си, но поне не се опитва да потегли в нечия посока. Следи ме — или поне ръцете ми, докато му давам храна с лъжицата. Правя го по същия начин като Алиша: както се храни бебе — лъжица грах, следва шоколадов пудинг, после месо, следва глътка мляко. Постоянната смяна на храна като че ли дава по-добър резултат. Успявам да го нахраня за по-малко от час. Меря му кръвното налягане: все още е високо.

Слагам му тънък пуловер под халата и го премествам в инвалидния стол. Връзвам го с колана на халата и го извеждам навън. Оставил съм си кутията с боите и четките до вратата към градината. Настанявам се, като не изпускам татко от очи. Ще направя само главата, леко извърната. Започвам да го рисувам и забелязвам колко се е променил. Като че ли преживяното е изтрито от лицето му така, както един актьор изтрива грима си. Изглежда много по-млад, не така измъчен. Това не е моят баща. Искам да го нарисувам такъв, какъвто си го представям и го чувствам.

Започвам подготовката, когато татко промърморва нещо неясно, после проговорва. Приближавам се до него, за да чувам. Обръща се към мен — сега вече говори съвсем ясно.

— Ед, какво ще правим?

Отново съм Ед.

— Не знам. А ти какво мислиш, че трябва да направим, Джак?

— Не мога да понеса мисълта, че ще загубим старата ферма. Това е родният ми дом, не искам да живея в Маната и да ходя на градско училище. Знам, че това хич няма да ми хареса.

Изкачвам.

— Да, Джак, така е.