Татко

Мисля дали да се обадя на Джоан, решавам да не го правя. Още не съм готов да изслушам или приема какъвто и да е спокоен съвет или логично обяснение на нещата.

На следващия ден отивам на среща със Скоти, мой приятел адвокат, бивш състудент по изкуствата. Той е по-затлъстял и по-посивял от мен, изглежда остарял. Предполагам, че и аз му изглеждам стар — един плешив Арчи Бънкър. Времето е жестоко. Майка много често казва, че „третата възраст не е за пъзльовци“; нито пък средната, ще добавя аз. Нито една от човешките възрасти не е за малодушници…

Скоти преглежда написаното от мен. Задава някои въпроси, взема си бележки. Поглежда ме изпитателно нагоре, когато свършва, тупва листата върху бюрото си.

— Изглежда ми като дело за лекарска небрежност, Джак — но аз не съм експерт. Перпечуъл е голяма болница, има няколко много добри адвокати. Освен това те контролират медицинските данни; лекарите ще лъжат, за да се защитят. Проблемът е вътрешен, ще се сплотят като юмрук срещу теб, нито един от тях няма да свидетелства срещу другия.

С чувството съм, че ме отпраща, но той продължава.

— Независимо от това изглеждат уязвими.

Поглежда ме със студения втренчен поглед на адвокат и с усмивка, която те кара да мислиш за острие на бръснач. Господи, в какво само може се превърне дори един бивш специализант по изкуствата!

— Виж какво, Джак, двама от най-добрите адвокати по дела за лекарска небрежност в страната действат тук, в Санта Моника. Те са съпрузи и са завършили право и медицина. Никога не губят дела. Ако поемат твоя случай, ще спечелиш.

Това ми харесва повече; настроен съм да се боря.

— Как мога да се свържа с тези хора?

Скоти телефонира веднага и ми уреди среща. Благодаря му. Отказва заплащане.

— Запази си парите за „Найт & Найт“, Джак; ще имаш нужда от тях.

Офисите на „Найт & Найт“ се намират на „Уилшър“ в луксозна сграда с тъмнокафяви стъкла и представляват просторен апартамент. Съпровождат ме край редица секретарки; стъпвам по дебели килими, покрай облицовани с махагон стени, по които висят графики.

Натикани зад огромни бюра, покрити отгоре с черна обработена кожа, й двамата изглеждаха като реклама на дрехи за разходка с яхта.

Стискаме ръце и аз им давам написаното за случая с татко. Тя седи, а той е прав зад нея и чете през рамото й. Двамата са типични представители на калифорнийското висше общество. Мисълта да ми бъдат врагове ме ужасява. Способни са да съсипят всекиго; изглеждат невъзмутими и уверени в себе си.

Тя свършва първа и ме поглежда с проницателните си сини очи, открояващи се на загорялото й лице.

— Какво всъщност искате, господин Тремънт?

Не мога да си представя по-тъп въпрос на света. В следващия момент обаче разбирам, че това е въпросът, а аз не съм го обмислил; бях твърде бесен, за да мисля. Реагирам и отговарям бавно.

— Да. Първо, искам баща ми да остане в болницата, за да получи грижите и лечението, от които има нужда.

Тя се вторачва в мен, спокойна като ловец в засада. Сега и съпругът й вдига очи към мен. Споглеждат се. Той поема инициативата.

— Тук има достатъчно материал за завеждане на дело, но то ще бъде дълго и тежко. Осем пъти сме имали съдебен спор с Перпечуъл, спечелили сме и осемте дела: първите три — в съда, останалите пет — чрез споразумения. Във вашия случай вероятно ще предпочетат споразумение — до голяма степен благодарение на нашата репутация.

Жена му го поглежда; двамата си разменят усмивка; партньори на бридж с всички козове в тях. Тя отново поема нещата в ръце. Пред мен се играе една от игрите на „четене на мисли“ на партньора, при които само с поглед се съобщава номера на социалната ти осигуровка и колко пари имаш в левия джоб на панталоните си.

— Можем да ви уверим, че ще осигурим добро гледане на баща ви; ще бъдете в състояние да поискате и получите необходимото лечение. Това ли е желанието ви?

Бързо отписвам споразумение за половин милион долара; то ще поквари майка ми, мен и потомците ни поколения напред. А и не бих могъл да го приема с чиста съвест и да живея спокойно след това; хората от Перпечуъл постъпиха зле с баща ни, но не заслужават това. Чувам се да казвам:

— Това е всичко, което искам.

Тя протяга ръка и измъква картичка. Подписва я със загорялата си ръка с добре очертани вени, по която има червеникавокафяви петна; носи сребърен пръстен с изумруд, достоен за Полет Годар. Той поема писалката от нея — един едва доловим акт на интимност. Също подписва. Тя ми я подава над бюрото си.

— Предайте я на доктор Бенсън, административния директор на Перпечуъл. Кажете му, че сте ни наели във връзка с дело за лекарска небрежност; покажете му документа, който сте написали — точно така, както е. Освен това направете списък на всички видове лечения и консултации, които желаете за вашия баща, и го изпратете препоръчано на лекуващия го лекар в болницата.