Татко

Санитарите започват да разнасят обяда. На картона на татко пише, че трябва да бъде „хранен с лъжица“. Приятна мургава жена с едно кафяво око и едно почти зелено се заема с тази задача. Повдига горната част на леглото; татко е със задържащ ремък, прикрепен към кръста и китките му. Тя отваря кутиите с храната, като през цялото време му говори с мек, приятен глас. Прочела е името му в картона, но го произнася „господин Трумън“. Коригирам произношението й. Тя пита за първото му име и започва да го храни, като го нарича „Джак“, за да привлече вниманието му. Очите на татко са приковани в нейните; отваря и затваря уста, когато тя докосне устните му с лъжицата, преглъща автоматично.

— Точно така, Джаки, ти си добро момче; хайде сега да хапнем малко моркови.

Тя има мелодичен глас и чудесно тяло. Питам се защо работи тук, как ли възприема всички тези стари хора. Надявам се, че съумява да изпита поне малко съчувствие към тях, да си внуши, че си струва да се грижи за тях.

Стоя от другата страна на леглото, наблюдавам процеса на хранене, опитвам се да събера полезни за мен и татко сведения. Тя ми се усмихва между отделните хапки и ние разговаряме.

Успява да натика някакъв яйчен крем в устата на татко.

— Не е нужно да висите тук, ако не искате. Мога спокойно да нахраня баща ви. Той не ми създава никакви неприятности.

— Преча ли?

Усмихва се.

— О, на мене не ми пречите — щом искате, гледайте. Нямам нищо против.

Говоря с татко, докато тя го храни. Не ми обръща внимание. Очите му са насочени към момичето, а усилията му са концентрирани в храненето. Започва да отваря уста веднага щом поглъща храната — дори преди тя да докосне с лъжицата устните му.

Гледам я. Ръцете й са закръглени, но не са пълни; бялата й униформа свети от чистота и приляга плътно към тялото й. Тя е ушита от много лека материя, почти прозрачна.

Когато приключва с храненето, я питам може ли да изведа татко да поседи малко на двора.

— Мисля, че това ще бъде чудесно.

Освобождаваме ремъците, които го придържат към леглото, увиваме го добре в халата му и го прехвърляме на инвалидния стол заедно с бутилката му за урина. За нея има приспособление за прикрепване под седалката. Изглежда по-добре седнал.

Бутам инвалидния стол по коридорите. Придобил е навикът да стои с отворена уста и увиснала долна устна — така чуждо за него… Една от татковите характерни черти е била стиснатата му уста и стегната челюст. Сега, с тази отпусната долна челюст, с нацупено свити устни, отпуснати надолу глава и очи, надничащи изпод веждите, той е като Чарлс Лафтън в ролята на капитан Блай. Не прилича на себе си…

Намирам маса с чадър и настанявам татко в сянката му. Сядам на слънце до него. Говоря колко е приятно да се отпуснеш на слънце. Говоря за цветята, казвам имената на някои от тях. Седим така почти час. Искам да се отпусна, да разреша на мъртвото спокойствие на това място да проникне в мен.

Неочаквано той започва да говори. Отначало мърмори нещо неразбираемо под носа си; гласът му е така нисък, така дрезгав, че не мога да схвана нито дума. Навеждам се по-близо зад гърба му, за да не го разсея. Очите и главата му се движат, следят нещо. Той като че ли вижда нещо от другата страна на поляната, някъде извън вратата близо до надлеза към магистралата. Навеждам се още по-близо.

— Ед, трябва да започнем да берем тези краставички.

Поглежда ме, но не ме вижда.

— Правилно, Джак, мислиш ли, че ще бъде добре да ги приберем утре?

Поглежда ме по-отблизо — още по-носов изговор, характерен за Уискънсин.

— Не забравяй, Ед, че утре трябва да помогнем на татко да почисти обора. Помни това.

— Да, прав си, Джак. Бях забравил.

— Но можем да започнем веднага щом приключим с обора — ще довършим с краставичките след доенето. Ще вземем назаем каруца и ще ги откараме в събота.

— Добра идея, Джак. Ще направим това.

Седи там, наведен напред, поклаща глава, усмихва се. Чакам, но това е всичко. Напразни са усилията ми да подновя този странен разговор. Когато се захлажда, прибирам татко в стаята и му оправям леглото така, че да му е удобно. Сестрата ми помага. Работим заедно, оправяме леглото едновременно от двете страни, подпъхваме завивките, слагаме ремъците на място. Информира ме, че се казва Алиша.

Казвам й, че моето име е като на татко. Разказвам й за живота в Париж, за това, че съм художник и че съм дошъл, защото мама е болна. Знам, всичко това не звучи реално — вече не ми звучи реално дори и на мен самия.

— Какво мислиш за работата си тук?

Тя прави гримаса, свива рамене, въздиша.

— Много е потискащо. Работила съм на подобни места в продължение на пет години. Човек винаги губи тук; никой не се чувства по-млад и по-добре…

Отива до края на леглото.

— Но когато човек е сам с малко дете, трябва да работи, а работа не се намира лесно. Освен това тук мога да си определям работните часове. Не е чак толкова лошо.

Поглежда часовника си; казва ми, че работният й ден е свършил. Другата сестра ще храни татко на вечеря. Питам я дали мога да я откарам. Поглежда ме.

— Много мило, но госпожа Кеслер — управителката, ще припадне, ако изляза с вас.