Татко

Господи, чудесно е отново да бъда навън. Поглеждам слънцето, пресичам тревната площ, част от една почти неподвижна сцена със статисти в инвалидни колички, разпръснати сред поляна с цветни лехи. Стъпвам леко, чувствам се пълен с енергия. Пъргаво скачам в колата, форсирам мотора и излитам от паркинга — нещо, което живите трупове в градината никога повече няма да направят…

* * *

Вкъщи ме посреща майка — тя идва към мен, като влачи крака. Започва, преди да успея да отворя уста. Не е съгласна татко да отиде в дом за стари хора. Не е ли възможно да наемем болногледачка, която да живее тук и да се грижи за татко? Можем да я настаним в задната спалня.

Ето нещо, за което не бях помислил. Надявах се, че най-сетне всичко е уредено и хоп… изскача нещо ново. Сядам да поема дъх, слушам я, кимам, опитвам се да мисля по въпроса.

Обаждам се на Джоан. Това е най-добрият начин да й съобщя какво става, без да бъда прекъсван. Около телефона има нещо като магия. Хората не се изслушват, ако се опиташ да им разкажеш нещо. Същото е и когато говориш с някого в стаята. Обаче никой не прекъсва някого, когато говори по телефона. Обяснявам положението на Джоан, включително и номера с катетъра. Тя се съгласява с всичко.

— Помни, Джак. Това не е краят на света. Ако не ни хареса, винаги можем да го вземем оттам.

Съобщавам й новата идея за болногледачка вкъщи. Джоан казва, че ще говори с майка. Подавам слушалката на майка и отивам в спалнята, просвам се на леглото, вдигам слушалката на апарата там и слушам.

Сестра ми отново хваща бика за рогата. Вече е измислила как да представи нещата по-приемливи.

— Виж какво, майко. Дали татко ще бъде в болницата или в този дом, няма значение — единствената разлика е, че домът е по-близо до нас. Той ще получава медицинско обслужване — нещо, което ние не можем да му осигурим. Удобно е за посещения. А докато е там, ще започнем да търсим болногледачка, която да остане вкъщи. Не е възможно да намерим някого за една нощ, нужно е време. Ще се обадим на Католическата здравна агенция.

Връщам слушалката на място и се опитвам да се отпусна. От напрежението през целия ден чувствам, че нещо става с кръвното ми налягане. До леглото има чаша вода и една таблетка от маминия валиум. Вземам я, опъвам се на леглото и чакам.

Учудващо е колко бързо започва да действа. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че кълбото, в което съм се свил, като че ли започва да се развива. Упорито пълзящите нагоре вечни безпокойства по границата с подсъзнанието ми отстъпват и избледняват. Не ми се спи — просто се отпускам.

След разговора с Джоан мама идва при мен. Изглежда, докато е вървяла през хола, е променила отново вижданията си по въпроса. Започва с това как никой не го е грижа за възрастните хора.

— Дори и да има човек пари, единственото, което искат, е да те затворят някъде с напълно непознати. По-рано не беше така. О, съвсем не! Със сестрите ми се грижехме за моята майка цели седем години, а тя беше парализирана. После, когато умря, се грижехме за баща ни. И човек не може да разчита на посещение или поне на телефонно обаждане от внуците си, дори и след като си имал два инфаркта и съпругът ти умира в болницата; и да искат, не могат да проявят по-голямо безразличие. Никой не го е грижа за тебе, когато остарееш.

Тя не плаче, само изрежда тези факти, сякаш повтаря някакъв вид литания. Не мога да споря с нея.

Все още съм под въздействието на валиума. Слушам я, но нейните неоснователни оплаквания не ме дразнят; почти се наслаждавам на изпълнението й. Чувствам се като много издигнат гуру, готов да пръска съвети над света.

На следващия ден Джоан започва да търси подходяща сестра. Майка е готова да плаща осемнайсет долара на ден, осигурява стая и храна; но тя никога няма да намери болногледачка за тази цена.

Освен това тя поставя куп условия. Медицинската сестра, която влезе в дома й, трябва да бъде католичка, да не е черна, мексиканка или кубинка. Майка поставя кубинците в специална категория. Всъщност не може да бъде човек с чужд акцент, както и твърде млада или твърде стара. Търсим грозна жена под петдесет, която може да участва в конкурс за светици. Радвам се, че това е задължение на Джоан, не мое.

Решавам да прекарам колкото е възможно по-дълго в оздравителния дом. Искам да знам как ще се грижат за татко там. Чувал съм за малтретирането, повишените дози успокоителни, занемаряването. Надявам се, че до седмица-две Джоан ще намери сестра.

На следващата сутрин от болницата съобщават, че татко е изписан за Котидж Вила. Ще бъде закаран там преди обяд. Казвам новината на майка, давам й закуска и отивам в Котидж Вила.

Внасят го с носилка на колела. С катетъра е. Вървя до носилката, докато го закарат до стаята му. Помагам на сестрата да го настани в леглото. Той е неспокоен, прави резки движения с главата си, сякаш напрегнато наблюдава всичко, но всъщност не възприема нито хората, нито предметите около себе си. Не ме разпознава и не реагира на гласа ми.