Татко

Накрая се оказа обаче, че това изобщо не е национален парк, а нещо като частна инициатива. Някой купува тези пещери и разработва туристическа атракция. Решават, че хората пощуряват, докато пресичат страната по правата като опънат конец магистрала само с пакетчета печени фъстъци за спасяване от монотонността на пътя и гледките наоколо, и ще се втурват да гледат всичко, което им се предложи.

Стигаме до обширен паркинг, три-четвърти запълнен и гъмжащ от американски цветни ризи, карирани шорти и деца.

В момента, в който паркираме, пред нас се появява старче, облечено като продавач на сладолед, и взема петдесет цента за паркинга. Преди даже да си отворим устата, той изкарва лепенка с острие на индианска стрела на нея и я лепва на задното стъкло. Втурвам се да я изстържа, но се оказва, че е невъзможно. Нищо чудно онзи мафиот във Филаделфия да побеснее от този връх на стрела с името Онондага на нея, ако му се наложи да дава обяснения на мафиотското си обкръжение. Няма страшно — той сигурно ще я покрие с ваденки от кръстосани американски знамена.

Мястото е известно с две неща. Предполага се, че бандата на Джеси Джеймс е крила злато някъде из пещерата. Това трябва да има добър търговски ефект: сигурно привлича посетители. Освен това се твърди, че Марк Твен е имал предвид точно това място, когато описвал прочутата пещера на Том Сойер и Беки.

Не е за вярване — три долара само за да влезем в някаква си дупка! Но татко е последователен човек и вади доларите, без да му мигне окото.

Някакъв бой скаут, поне един и осемдесет висок, ни повежда в пещерата като стадо овце. Мимоходом ни подхвърля разни бисери: например, как да разпознаем сталагмита от сталактита. Няма да повярваш: сталагмитът можел да достигне до тавана, а сталактитът се държи здраво за него — толкова за геологията.

Първо се запознаваме със скривалището на братята Джеймс. Сервира ни се нещо като конкуренция на панира на плодове, на който се определя годишната награда за най-доброто постижение в тази област. Дори Дисниленд, тази гигантска фалшификация, е по-добра от това пред очите ми. В единия край има даже „златни късове“, които удобно се надигат от земята. Имат и раздел с флуоресциращи скали, осветени от черна светлина; бас държа, че са събирали тези скали от цяла Америка.

Но пещерата наистина е впечатляваща. Разбирам кое вълнува татко така много. Ние сме на десетки метри под земята. Някои части са по-големи от цяло крило на Версай. Навсякъде има множество втърдени образувания с преливащи се цветове. И освен това наистина е хладно. Почти си струва да изръсиш шест долара само да почувстваш тази хладина, да я попиеш в себе си. Усещам как прониква в мен. Само да можех да я задържа, докато влезем отново в колата.

Но, от друга страна, нещата са толкова принизени с разните му евтини ефекти прочие шарлатании. Всяка по-интересна скала е обляна със светлина — и да искаш, не можеш да разбереш какъв е естественият й цвят. На всичко отгоре са лепнали име на всяка по-интересна геологична формация — например „Златния рог“: сталагмит, облян в златиста светлина, така че да наподобява златен рог, който се издига от земята. Всички влачат крака в тъмното, като се държат за въжета. Цари тишина, като че ли сме в Нотр Дам.

Друга част от пещерата е наречена „Органа на гигантите“. Няколко сталагмити и сталактити са така преплетени, че наистина създават впечатление на гигантски орган. Върху него непрекъснато играят светлини. Крайният резултат е нещо като старовремски водевил или смрадливо светлинно шоу. Хрумна ми колко подходящо може да бъде това място за рокконцерт; може да се нарече „Подземен рок“.

Завършваме разходката из пещерата в огромен естествен амфитеатър, по-голям от всички киносалони, които съм виждал досега; почти цялото пространство е заето от дървени пейки. Екскурзоводът ни повежда, сядаме и чакаме, докато местата почти се изпълнят. Гасят светлините.

В тъмнината се разнася глас от поне десетина високоговорителя. Той ни разказва за първичната тъмнина и как тези пещери са тънели в нея в продължение на векове. Свири орган и цветни светлини бавно осветяват екран, по който преминават красиви сводове, пещери, сталагмити и сталактити. Е, нищо ново под слънцето — така си беше от самото начало, затова се отпускам и се подготвям да изтърпя и тези евтини номера.

Но в този момент идва ред на главния им удар. Прожекционен апарат раздипля американското знаме на фона на сталактитите. Те въртят и кривят образа така, че се създава впечатление на знаме, развято от лек бриз. И като че ли не им стигаше това, а включиха и оная дебелана Кейт Смит, една от любимките на баба ми, с „Бог да благослови Америка“!

Станах, за да си тръгна. Всички станаха заедно с мен. Мислят, че се пее националният химн. Стоят прави, вторачени в чудовищното гърчещо се знаме. Вървя покрай пейката до алеята, качвам се нагоре и излизам.